— Докторът каза, че нямало проблем. Той е кадърен лекар. Освен това тук децата са нежелани и ако искам да остана, трябва все някак да я накарам да пази тишина. От „Ем енд Ем Пропъртийс“ — те стопанисват жилищния комплекс — ми казаха, че постъпи ли дори едно оплакване, направо да си събирам багажа.
Отново погледнах етикета на шишенцето, за да науча името на лекаря. Когато го открих, нещата започнаха да си идват по местата.
Л. У. Тауъл. Лайнъл Уилърд Тауъл, един от най-прочутите педиатри по западното крайбрежие. Не го познавах лично, но репутацията му ми бе известна. Тауъл беше член на управата на Западна педиатрична и на още куп други болници. Важна клечка в Академията по педиатрия. Гостуващ лектор, търсен почти за всеки семинар по поведенчески проблеми. Доктор Тауъл беше също така платен консултант в три големи фармацевтични концерна. С една дума — звезда. Ползваше се с лоша слава сред по-младите лекари, които по правило имат консервативно отношение към лекарствата. Говореше се — с половин уста, разбира се, тъй като Тауъл имаше страхотни връзки навсякъде — че добрият доктор се справял безпогрешно с немирните дечица. Чудех се как Бонита Куин се е добрала до него. За съжаление не можеше да я попитам, без да излезе, че си пъхам носа, където не ми е работата.
Върнах й шишенцето и се обърнах към Майло, който продължаваше да мълчи.
— Искам да си поговорим насаме.
Когато излязохме в коридора, му казах:
— Не мога да хипнотизирам това дете. Малката е дрогирана до мозъка на костите си. Рисковано е да се работи с нея и освен това шансовете да изкопчим нещо що-годе полезно са минимални.
На Майло това никак не му хареса.
— По дяволите. — Той се почеса по главата. — Ами ако й спрем хапчетата за няколко дни?
— В случая трябва да си каже думата лекуващия лекар. Иначе ще си изпатим. Трябва ни неговото разрешение, което пък означава, че ще разбере за интереса на полицията към малката.
— Кой я лекува?
Разказах му за Тауъл.
— Чудесно. Но пък може все пак да се съгласи да й спре хапчетата за няколко дни.
— Може би, но няма гаранция, че ще научим от нея каквото и да било. Това хлапе гълта успокоителни вече повече от година. Ами госпожата? Тя и без друго е достатъчно наплашена. Ако спрем хапчетата, тутакси ще затвори детето вкъщи. Нали чу, че тук искали да се пази тишина.
Беше два без петнайсет следобед, но комплексът продължаваше да е тих като мавзолей.
— Не можеш ли поне да хвърлиш един поглед на малката? Може пък да не е чак толкова дрогирана.
От другата страна на коридора беше отворената врата на апартамента на Хендлър. Видях елегантното обзавеждане — ориенталски килими и антики; няколко фотьойла бяха преобърнати, стените бяха изпръскани с кръв. Двама полицейски служители продължаваха да работят вътре. Тихи като молци.
— Сигурно вече си е взела второто хапче за деня, Майло.
— Мамка му. — Той удари с юмрук по дланта на другата си ръка. — Добре де, просто й хвърли един поглед. Да видим какво впечатление ще ти направи. Може пък все още да е на себе си.
Но не беше. Майка й я доведе в дневната и двамата с Майло излязоха от стаята. Погледът на малката се рееше някъде в далечината. Тя си смучеше палеца. Беше съвсем дребна. Ако не знаех истинската й възраст, щях да предположа, че е на пет. Имаше издължено личице и необичайно големи кафяви очи. Правата й руса косица, прихваната с две пластмасови шноли, стигаше до раменете. Беше облечена със сини джинси и фланелка на сини, зелени и бели райета. Крачетата й бяха боси и мръсни.
Настаних я на един стол и седнах срещу нея на канапето.
— Здрасти, Мелъди. Аз съм доктор Делауер. Психолог съм. Знаеш ли какво означава тази думичка?
Никакъв отговор.
— Аз съм от онези доктори, дето не бият инжекции. Работата ми е да си играя с децата, да рисувам и да си приказвам с тях. Мъча се да помогна на онези, които са тъжни, ядосани или пък уплашени.
Като чу „уплашени“ тя за миг вдигна поглед. После продължи да гледа през мен и да си смуче палеца.
— Знаеш ли защо говоря сега с теб?
Поклащане на главата.
— Не защото си мисля, че си болна или че си направила нещо лошо. Ние знаем, че си добро момиче.
Тя погледна встрани от мен.
— Тук съм, защото снощи може да си видяла нещо важно. Когато не си могла да заспиш и си гледала през прозореца.
Не получих отговор и продължих: