— Мелъди, какво обичаш да правиш най-много?
Мълчание.
— Обичаш ли да си играеш?
Кимване.
— И аз обичам да си играя. Обичам да карам ролкови кънки. Ти харесваш ли ролковите кънки?
— Ъ-хъ. — Лъжеше. Ролковите кънки вдигат шум.
— Обичам и да гледам филми. А ти?
Тя измънка нещо. Приведох се по-близко до нея.
— Какво каза, миличко?
— По телевизията. — Гласчето й беше слабо и треперливо — като немощен ветрец, който подухва изсъхнали листа.
— А-ха, ясно. По телевизията. И аз гледам телевизия. А какво обичаш най-много да гледаш?
— Скуби Ду.
— Скуби Ду. Хубаво филмче. А кои са другите ти любими филмчета?
— Мама гледа сериалите.
— А ти харесваш ли ги?
Тя поклати глава.
— Доста са скучни, а?
Малката плахо се усмихна, без да извади палеца от устата си.
— А имаш ли си играчки, Мелъди?
— В моята стая.
— Ще ми ги покажеш ли?
Стаята, която използваха за спалня, не приличаше на детска, нито на стая за възрастен. Беше малка, с нисък таван и един-единствен прозорец, разположен високо — като цяло усещането беше по-скоро за килия. В ъгъла имаше купчинка играчки.
Мелъди колебливо ме заведе дотам. После измъкна от купа една грозна пластмасова кукла бебе и промълви:
— Аманда.
— Красива е.
Детето притисна куклата към гърдите си и започна да се полюшва напред-назад.
— Сигурно добре се грижиш за нея.
— Грижа се. — Отговорът й прозвуча като оправдание. Очевидно не бе свикнала да я хвалят.
— Знам, че е така — казах аз меко. Малко по-встрани се бе излегнал плюшен морж. — А това кой е?
— Дебеланчо. Татко ми го подари.
— Много е сладък.
Мелъди отиде до голямата почти колкото нея играчка и демонстративно я погали.
— Мама иска да го изхвърли, защото бил много голям, но аз няма да й дам.
През следващите двайсет и пет минути седяхме на пода и си играехме.
Когато Майло и майката се появиха отново, двамата с Мелъди бяхме в доста добро настроение. Вече бяхме успели да се сприятелим.
После четиримата се върнахме отново в дневната.
— Мелъди — казах, — ако нямаш нищо против, бих искал да дойда и утре. Хареса ми да си играя с теб.
Тя погледна майка си и отново засмука палеца си.
— Нямам нищо против — отвърна Бонита Куин учтиво. — Хайде, върви да гледаш телевизия.
Мелъди скочи и хукна към стаята си. На вратата спря, обърна се и ме погледна въпросително. Махнах й приятелски и тя изчезна. Две-три секунди по-късно аплодисментите по телевизията гръмнаха с нова сила.
— Само още едно нещо, госпожо Куин. Трябва да се консултирам с доктор Тауъл, преди да приложа хипноза на Мелъди.
— Няма проблем.
— Ще ми е нужно разрешението ви, за да поговоря с доктор Тауъл. Сигурно разбирате, че професионалната етика го задължава да не разгласява нищо, свързано с детето.
— Добре. Имам му доверие.
— Може би ще се наложи да й спре лекарствата за няколко дни.
— О, добре, добре. — Тя махна с ръка, леко раздразнена.
— Благодаря ви, госпожо Куин.
Когато си тръгнахме, тя стоеше пред „апартамента“, ожесточено дърпаше от цигарата си и сушеше косата си под лъчите на обедното слънце.
Седнах зад волана и подкарах кадилака към „Сънсет“. След няколко минути възкликнах:
— Престани да се хилиш, Майло.
— Моля? — Беше вперил поглед в огледалото за обратно виждане, а косата му се развяваше от течението.
— Значи успя все пак да ме впримчиш, а? Знаел си, че хлапето ще ме плени с големите си кафяви очи.
— Ако решиш да се откажеш, Алекс, така да бъде. Няма да умра от щастие, но и няма да се мъча да те разубедя. Освен това спагетите все още ни чакат.
— По дяволите спагетите. Да поговорим с доктор Тауъл.
Моят кадилак гълташе бензина с обичайната си ненаситност. Свърнах на бензиностанцията близо до Бънди. Докато Майло пълнеше резервоара, влязох в телефонната кабина и прелистих телефонния указател, за да открия нужния номер. После го набрах, съобщих кой съм и след трийсетина секунди ме свързаха с доктора. Обясних му накратко защо искам да си поговорим, като уточних, че разговорът може да се проведе още сега, по телефона.
— Не — каза той. — Чакалнята ми е пълна с деца.