Той смутено се обърна към морето, населено със стотици лодки и въпреки това навяващо скука.
— Случайно се получи. Сигурно ми се е приискало да не е нещо толкова химерно, както повечето частици с красивите имена. Като разбиваме ядрата в ускорителите, ние всъщност деформираме материята и сигурно се занимаваме с някои ей такива кокалчета, а си въобразяваме, че това е истинският й вид. Пък алфа-лъчите са си нещо съвсем реално и независимо от експериментите ни.
Тя допи последната глътка от кафето си и се наведе да върне чашата на дъските. Гърдите й, и под полото свободни, тежко се наклониха.
— Мислите ли, че изобщо един човек може да съществува у другия в истинския си вид? Искам да кажа… Впрочем, това още апостол Павел го е разбрал. Човекът е една голяма лъжа.
— Религиозна ли сте?
— Не, не, имам си един комшия дядо поп, с когото си бъбрим на стълбището. Поп, ама е умен като дявол и е истинско удоволствие… — Тя се прекъсна, видяла го заслушан в морето.
То никога не бе се изправяло така пред него — като праг към предстояща болезнена самота. И вчера не му се тръгваше, и онзи ден, но отдавна бе се приучил да не отстъпва пред настроенията си, когато вече е взел едно решение. Дълго гледа към тая опряла в хоризонта синьо-зелена стена, нацвъкана от белезникавите петънца на платна и лодки, преди да си спомни, че жената отпреде му още чака отговор. Подхвана предпазливо, налучквайки собствения си метод на разсъждения:
— Не знам какво точно е имал предвид апостол Павел. Нужно е уточняване на понятието, какво е лъжа, лъжа пред кого, лъжа спрямо какво? Не, аз не бих нарекъл човека лъжа, по-скоро… хипотеза. А една хипотеза, разбира се, може да бъде и лъжлива, но тя се мени, уточнява се, търпи развитие с опознаването на обекта.
— И при човека никога не се превръща в теория! — довърши тя вместо него.
— Доказаната теория е скучно нещо, хипотезите винаги са по-интересни. Вие какво образование имате?
— Биоложка съм. Но се опитвам в журналистиката, доцентът не ще и не ще да ми намери работа, било му неудобно.
Той скочи от мястото си и застана до белите тръби на релинга. Водата, която попляскваше бордовете на яхтата, бе тежка, черна, мазна и той закопня за другата, която го чакаше отвъд хоризонта. Рече гърбом, но се досети, че тя нямаше как да го чуе, и повиши глас:
— Знаете ли, Алфа, засега хипотезата е такава. Ние с вас май наистина можем да разговаряме. Аз обаче съм такъв идиот, че въпреки всичко утре ще отблъсна. А също така е сигурно, че ще продължа да разговарям с вас и ей там, зад оня опикан от курортистите хоризонт. Ще ви рисувам и ще разговарям с вас…
Решението идеше насреща му като порив на ураганен вятър. Той знаеше, че веднага трябва да обърне лодката срещу него, да смъкне платната, за да не бъде прекатурена, а стоеше очарован от заплахата и единственото, което смогна да направи, бе да придаде на предложението си мъничко шеговитост.
— Затова най-добре ще е, ако е възможно, разбира се, да отскочите за четката си за зъби, пък аз през това време да обиколя магазините да дооборудвам лодката за двама. Ето, давам ви възможност по-ефикасно да ми отмъстите.
Зад гърба му не бързаха да си отмъщават, а той отново вече го желаеше. Морето все така галеше белите бедра на яхтата с ленивото сладострастие на мръсните си длани. Нещо изтрополи на палубата — шезлонгът лежеше прекатурен.
Сега тя също гледаше към „опикания хоризонт“. Очите й, малко поизпъкнали, бяха станали корави и черни като камък. Аметистът май не ставаше толкова черен.
— Не е ли по-разумно да оттеглите поканата си, а?
— Хайде! — промълви той без никакво настояване, тревожно учуден как е възможно и двамата да съзнават, че е лекомислено, че не ги очаква нищо добро, а да не могат да му противостоят.
Не съумяха дори да се престорят на радостни или развълнувани и само принудата да бъдат делови им помагаше да потискат общото безпокойство, което силно приличаше на разкаяние.
4
Наложи се да тегли още пари от банката за новите покупки, след това я изчака на уговореното място. Подвикна й през прозорчето на колата: „Алфа“, но тя се оглеждаше в друга посока, та се наложи да го повтори и потрети.
Тя притича, грейнала заедно с оранжевия сак, който се блъскаше в краката й.
— Прощавайте, аз съм като малките кученца, дето още името си не знаят, а и колата ви не запомних.
Хвърли сака на задната седалка, изпъна чифт дълги и силни бедра, обути сега в избелели джинси; стари бяха и маратонките й. Кокетното бяло каскетче, заменило половиндекаровата стряха, дооформяше вида й на студентка от някоя артистична специалност.