— Боях се да не сбъркам, капитане — оправда се тя, преди да бе я запитал, а в гласа й имаше нещо подмилкващо се. Изглежда, искаше да потуши предишния сблъсък. — Май че още не съм се родила за самостоятелността.
— Но какво правихте толкова време, не беше ли ви скучно?
— Седях в шезлонга, гледах морето и се мъчех да ви се отплатя също с някое хубаво име, но и за това съм некадърна. Ще ви викам „капитане“, може ли?
— А самоуважението на еманципираната жена? — подигра я той.
— И то трябва да се извоюва. Дотогава съм на вашите заповеди, капитане.
Явно бе мислила и за други неща, седейки така в шезлонга, а очарователният начин, с който бе се насочила към сближението им, отново го смути като неочаквано любовно обяснение. Той се завърта по палубата, уж делово огледа струпания багаж, огледа яхтата, бяла и хубава, притихнала в същото, очакване на заповедите му, рече:
— Тогава, ако искате, още веднъж да се простите със сушата? Аз трябва да прибера колата в двора на един приятел.
— Ааа, не — изсмя се тя и с един нов смях, гърлен, сладостно мек. — Не мърдам оттука.
— Ще взема после такси.
— Няма да скучая. Само ми кажете кое къде да туря.
— Алфа — реши той, че така ще му е по-лесно, когато се върне. — Да преминем на „ти“, а?
Тя опря пръсти в каскетчето си с въодушевлението на новоназначен юнга.
— Ест, на „ти“, капитане!
Отново бе настъпил моментът да я целуне, но вместо това той рече: „После ще подредим заедно!“ — сякаш с това й обещаваше още непостигнатата близост. А когато, запалил колата, й махна през прозорчето, си помисли, че би трябвало и да се върне с повечко чувство за хумор, ако иска нещата да тръгнат в добра посока.
5
Щом моторът утихна, слънцето почти мигновено потъна, сякаш бяха го влачили на буксир. Морето потъмня и се изгърби. Над мястото, където бе угаснало слънцето, изгря една звезда като последна синкава искра от залезния пожар, в чиято жарава бе изтлял и брегът.
Яхтата се носи още известно време по дадената й от мотора инерция, после приспивно се намести във водата. Вечерният бриз откъм сушата нямаше сили да стигне дотук и платната си останаха ненужни. Въздухът, окончателно заспал, едва ли щеше да се събуди преди утринното охлаждане и той спусна котва. Увери се още веднъж, че с компаса и барометъра всичко е наред, запали сигналните светлини и едва тогава излезе, почти радостен от внезапното прозрение, че всъщност нищо не го задължаваше да се люби с тази жена, с която до този момент го свързваше единствено лекомислието на потеглянето. А очевидно и тя вече се разкайваше, защото дори не успя да премине към предложеното й „ти“. Защо тогава да задълбочават пакостта? Ще си направят утре една приятелска разходка из морето и вечерта ще я върне…
Край мачтата на палубата го чакаше празнична трапеза. Бе наблюдавал през щурмовото стъкло как пасажерката му я подреждаше с грациозно плахи навеждания, след като със същата плахост бе му предложила да вечерят навън. Изглежда, се боеше от уединението в тясното пространство на каютата.
Новата покривка, изпъната по цялата си дължина и ширина на палубните дъски, правеше трапезата смущаващо голяма за двамина, а вазичката с цветята в средата й увеличаваше дистанцията между тях.
Той застана в отсамния й край, отвърна поглед към морето. Вече трябваше да е усетил оная сладостно подчиняваща го свързаност с него, но жената отсреща още му пречеше.
— Чуйте тишината! Не сме ли наистина в друга вселена?
Алфа стърчеше отвъд покривката в мълчаливо очакване той да избере мястото си или може би да я похвали заради старанието. Не се ослуша в тишината и това го подразни.
— Вселена е, Алфа, цяла вселена насред кресливия човешки свят, който иска да я задуши от всички страни с плажове и пристанища. И се мъчи да я надвика, а всъщност надвиква само страха си от нея.
Видя я посърнала от пресиленото му вдъхновение — явно бе очаквала сега други думи, и й прости.
— Но нас не ни е страх, нали? Юнга Алфа, нали? Ще викнете бодро: Ест, не ни е страх, капитане!
Тя се усмихваше неуверено, внимаваше да не го обиди.
— Няма ли пак да излезе надвикване?
— Вярно — весело си призна той поражението и седна кръстато на дъските. — Умна жена сте, но сега не е полезно да сме чак толкова умни, по-добре да пием!
Тя избута шезлонга, неумело подви крака край покривката и ръцете й с привлекателна женска сръчност запрелитаха над нея, пресилвайки това или онова от една чиния в друга. Той се зае с отварянето на бутилката, с наливането на виното, но въпреки че изцяло съсредоточаваше вниманието си към него, не успя да отблъсне от себе си очарованието на тия обслужващи го голи женски ръце. Стресна го погледът й, топло тъмен и затаено насмешлив, като внезапния й въпрос, но търсещ сближението: