Тя изравни крачката си с неговата и му се отплати за поканата с малко нервно, бързореко обяснение:
— Извинявайте, че онази нощ така ви нападнахме, но ми се искаше и да се запозная с вас. Всичките ви книги съм чела! Популярните, разбира се, за другите нямам мозък. Аз и на ваши лекции съм ходила.
— Извинение аз ви дължа — прекъсна я той и хукна през площадчето, за да улови последната свободна маса под чадърите пред кафенето.
Измъчваше се, когато хвалеха книгите му, макар че бяха го прославили сред младежта, която обичаше науките. Защото все още се сърдеше на себе си — ни литератор, ни художник, ни учен! Такава поетично объркана натура при едни физици раждаше гениални открития, от него обаче бе направила автор на научно-популярни четива.
Тя пристигна край масата с няколко капчици пот, задържани от бъдещите й мустачки — сега те все още приличаха на пикантна сянка, изпод която набъбваше откровената чувственост на устните й. Без червило, но опазени някак от плажното изпръхване, те излъчваха свежест.
— Имахте право да се сърдите, нали ви казах! И аз бях много самотна в тази компания.
Думите й събудиха онзиденшната му съпротива.
Не обичаше жените, които веднага се изкарваха самотни. Като искаш да спиш с някого, кажи му го направо, що трябва да го плашиш със самотата си! Той я изчака да седне, почака да избърше бъдещите си мустачки.
— Лоуренс пише в своя „Апокалипсис“: Когато някой ми каже, че е самотен, аз знам — той е загубил Вселената.
— Нима всички вече сме я загубили? — кокетно си повя тя с кърпичката.
— Мараба, професоре! — викна сервитьорът над главите им, взрял се може би да разбере как се задържа без презрамки, само на гърдите й, роклята на новата клиентка.
— Здрасти! — отвърна му той. Сервитьорът беше от сезонните печалбари, които не топваха дори крака си в морето, но много се стараеха да приличат на морски вълци. — Първо, махни тия столове! Ще пиете ли от моето питие? По това време аз съм на малък джин с тоник и лимонче.
— Да опитам! — отвърна тя и той подвикна след поръчката:
— Ей, столовете!
Сервитьорът намусено се върна да ги премести, за да не сядат други на масата им. Навярно бе решил, че професорът му отказа обикновената си дружеска любезност, та да се изфука пред „мадамата“.
Тя бе доловила комичния конфликт.
— Тук май всички ви познават.
— Аз пръв някога им се натресох край реката, затова.
— Скромничите. Вас просто навсякъде ви обичат. С изключение на колегите ви, разбира се. Но те ви завиждат.
— И мъжът ви ли?
— Не, моят доцент си няма време за простите човешки преживявания.
— И за какво толкова ми завиждат милите колеги? Всичките си имат вили, не колиби от тръстика, всичките карат по-скъпи коли, всички си взеха млади и хубави жени като вас.
— Те и колибата ви смятат за снобизъм.
Това искрено го засегна.
— Нямам пари за вила, па не ми и трябва. Аз спя там само докато си приготвя лодката, в пристанището е много шумно…
— Ама защо им обръщате внимание! — засмя се тя. — Те са загубили Вселената, а вие не сте.
Той не си позволяваше да се отделя от другите, въпреки всичкото, заради което ги осъждаше; рече хладно:
— Вижте, осъзнатият самотник третира света като сборище от егоисти, които не ги свързва нищо друго, освен материалният интерес. Затова най-напред загубва човечеството. А като забравя, че Вселената не се състои само от човечество, изгубва и нея. Мисля, че нещо такова е искал да каже Лоурънс.
Тя не усети неволно нанесената й обида. Очите и много тъмни, подозрително бляскави, плашеха със странната си екзалтация, която сякаш не бликаше само от опита й за флирт, а и от някаква разпалена сега стара болка.
— Но нима един толкова умен човек като вас не е самотен?
— Човекът е лошо самотен не заради ума си, самотен го прави тълпата. В града ние се намразваме един друг, защото ни е тясно. Екологически проблеми на вида, както казват модерните антрополози. Не можете да си представите каква благодат е далеч от брега. Там аз обичам всички. Дори ония на скутерите и водните велосипеди! За съжаление никой не учи човека на това умение да се усамотява.
— А и не всеки може да си има лодка, нали?
Той реши да види защо тя продължаваше да се заяжда, но отново срещна само подозрителната екзалтация на очите й.
— Не се сърдете, просто и аз ви завиждам! Човек наистина трябва да обича нещо, което стои над него, иначе е загубен.
Той търпеливо и дълго бе се приучвал да изслушва хората, да се отнася сериозно към думите им.
— Знаете ли, когато ме питат обичам ли морето, винаги се разколебавам. Аз съм градско момче и целият ми живот премина в кина и класни стаи, в аудитории и кабинети. Имах нужда от подобна връзка, измъчваше ме липсата й. Понеже не ме биваше за експериментатор, аз се захванах с теорията и природата пак си оставаше за мен математическа абстракция, произволна, игра на някакви си там частици, такъв или инакъв мисловен модел. Нали разбирате? И само далеч от бреговете аз се усещам пред нея като пред нещо осезаемо цялостно. Как да ви го обясня — една противоотрова срещу професионалната изпортеност! Освен това винаги ме е било страх, още от дете. Трябваше да надвия този страх. — Той побърза да приключи оправданията си, защото нещо в него занастоява да съобщи и друга причина за упоритата му битка със страха от водата. — Та исках да кажа, снобизъм или не, щом идваш тука не само като летовник, длъжен си да създадеш някаква лична връзка с морето.