В каютата беше тъмно, защото бе завесил илюминаторите. И тази нощ луната с неотслабнала свирепост изливаше кварцовия си блясък над морето. Дълго опипва масата за термосовата кана, пи направо от нея, като потискаше шума на големите си глътки, после още по-дълго не можа да улучи дупката, в която стоеше каната, за да не се прекатурва при вълнение.
Походното легло го прие с толкова блажена прохлада, че той забрави намерението си да прослуша движението на яхтата. Само му се стори в обзелия го унес, че някаква тръпка мина през нея, някоя дълга вълна, изглежда, защото иначе яхтата си лежеше все така отдадена на течението, без платна и котва. Като цунами, рече си той, макар в неговото море да нямаше цунами и той само от книгите да знаеше, че тези чудовищни вълни, които опустошаваха цели крайбрежия, в океана минавали почти незабелязано под малките плавателни съдове. Но имаше предвид внезапно връхлетялата го любов. И си рече още, вече отблъсквайки в морето на съня: Не, не, една съпруга, която така нехайно да си подсвирква с носа край теб!…
9
Викът й „Къде си?“ не съдържаше невротичния ужас от предишната нощ. Тя го повтори, отново без да добави „капитане“, а нейното безпокойство би могло да се отнася и за друго. От ниското походно легло отвъд масата той не я виждаше. Надигна се, издърпа завеската на илюминатора над себе си и стъклото лъсна със сляпата светлина на запотено огледало. Съмваше се.
— Тук съм, спи, спи!
Тя седеше сомнамбулно изправена и той различи в жълтеникавия лъч на илюминатора напрегнатия профил на удивително младите й гърди. Стана, наля вода в чашата и като седна до нея, направо я залепи на устните й.
— Потъваме ли?
— Пий! — рече той с търпението на болногледач и усили натиска на чашата върху долната й устна.
Тя пое няколко глътки, млясна тихичко.
— Имах чувството, че потъваме.
— А може би се издигаме — рече той, връщайки чашата при каната. Вдигна от пода нощницата, разгърна я и я нахлузи на врата й.
— Защо избяга от мен? Ела пак.
Тя дооправи нощницата си и се изпъна чак до стената, за да му направи място, но щом той легна, мигом се завря в него.
— Нищо ли не усещаш?
Той стисна гальовно тънкото й вратле.
— Усещам теб и усещам…
— Не, не, нещо става с нас! Отдавна го усещам. С кожата си и вътре! Движим ли се?
— Съвсем полека, по течението.
— Накъде?
— Не знам. Тук има всякакви течения. Но не е ли все едно?
— Хубаво ли ти е с мен? — попита го тя, сякаш отговорът щеше да я избави от тревогата й.
Той не се почувствува неискрен, когато отвърна „много“, и тя виновно изохка:
— Ама като никога не съм пътувала по море!
Дланта му се плъзна по гърба й, спря се в под поясната гънка, откъдето и през нощницата извираше топличка съблазън.
— Още ме е страх — предупреди го тя. — Наистина ли нищо не усещаш?
За нейно успокоение той се отдръпна, ослуша се. Дори дишането на морето, което в тия ширини никога не заспиваше напълно, не проникваше в душната каюта, но после в диафрагмата му повя студенина, като при потеглянето на експресен асансьор.
— Ей, ама ти и мъртвец можеш да заразиш с тия свои нерви!
— Става нещо, нали? — възтържествува уплахата й.
— Нищо няма, мило! Да поспим още мъничко, а?
— Аз съм страшно чувствителна, същински медиум съм.
— Знаеш ли какво ги правя аз такива медиуми! — закани се той пресилено и за себе си, защото циничността беше му чужда.
Тя с колене и с длани се възпротиви на прегръдката му.
— Иди, моля те, виж какво става с яхтата!
Това го спасяваше от принудата да се насилва за любов и той скочи в панталоните си, излезе полугол навън.
Посрещна го необичайна утрин — без небе, без слънце, без море. А въздухът и дъските на кърмата бяха объркващо сухи. Защо не бяха изстинали през нощта? Защо дъските не бяха влажни от кондензираните изпарения, както винаги лете преди изгрева? Върна се за часовника си, оставяйки вратата отворена. Алфа отново бе се изпънала в настръхнала тревога към нахлулата в каютата светлина.
— Какво става?
— Нищо. Една лека мъглица. Пълно безветрие.
Той взе хронометъра си от масата, нахлузи тежката му гривна на китката и закопчавайки я, тръгна отново към вратата.
— Колко е?
Престори се, че едва сега поглежда.
— Спрял е! Пък аз се гордея с него, уж пилотски.
Нейното часовниче, което лежеше до хронометъра му, показваше същия идиотски нощен час и също вървеше.
При никакви обстоятелства не би могло да бъде толкова светло по това време, още повече — в мъгла! Носът му обаче не поемаше нито мириса, нито влагата на мъгла, и нищо не спираше погледа му, освен тази странна светлина, която сякаш се сгъстяваше на няколко метра отвъд релинга и ставаше непрозирна. Красивите линии, на яхтата, в които бе влюбен, се очертаваха в нея с моливна яснота, без сенки по палубата. Сигналните фенери светеха слабо, но защото беше светло, иначе рубиновият им пламък си грееше абсолютно незамъглен.