Радиото продължаваше да мълчи на всички вълнови обхвати. В този въздух нямаше като че ли и атмосферно електричество. Единствено жироскопът все така тръгваше в обратна посока, щом той се надвесеше над уредите. Дали наистина не отбелязваше изтичането на времето от телата им, според оная все още оспорвана хипотеза на Козирев, който я доказваше тъкмо с подобни експерименти? Жироскопът му винаги реагирал, когато край него се извършвал процес, дори най-проста химическа реакция, като топенето на бучката захар в чая. Реши да запише явлението и предишното му мъчително нетърпение почти заприлича на радост. Отдавна не бе записвал някакви свои наблюдения!
Върна се в каютата, измъкна от библиотечния шкаф листове и химикалка, седна край масата. Полудяването на компаса и жироскопа, влажността, невъзможно ниска за морски въздух, докато барометърът показваше по учебник нормално атмосферно налягане, поведението на часовниците, липсата дори на електричество в абсолютно оглушалата атмосфера около тях… Кога бе настъпило това? — навярно когато той си помисли, че под яхтата минава дълга вълна, а Алфа се е събудила с чувството, че потъват…
Спомена пасажерката си и се ослуша — чак с клетките си усети смазващата тишина. В града и в най-тихите часове на нощта присъстваше шумовият фон на милионното човешко стълпотворение, в морето водата не преставаше да шушне нещо свое си и при пълната липса на вятър и вълнение. Той се изправи край масата, напълни гърдите си с тоя странно топъл и безвкусен въздух, изкрещя:
— Помооощ! Помощ!
Ушите му заглъхнаха от пронизващата сила на неотмерения вик, а Алфа почти веднага връхлетя в каютата.
Посрещна я с разтреперано хилене.
— Беше експеримент, прощавай!
Тя се олюля на прага, успя все пак да падне в ръцете му.
— Ох, да ти се не видят и експериментите!
— Прощавай! Исках… — Не помнеше вече кое го накара да извика. Май че си беше голият ужас от тишината. — Но така стана по-добре! Понякога един страх е по-добър от другия. Ти трябваше да излезеш от вцепенението си, разбираш ли? А аз действително имам нужда от помощ.
Извади корабния дневник, намери втора химикалка.
— Ще попълваш дневника. Виж от предните страници как се прави, но няма да го правиш така, само ще оставиш място за данните. Иначе записваш всичко, което се е случило с теб и с мен, от качването ни на борда. Всичко, което си забелязала и почувствувала; нервната ти треска онази нощ, светенето на зъбите ни, чувството за потъване или падане през тая, какво виждат очите ти, какво чуваш, какво ти казват инстинктите и каквото ти дойде наум за обяснение! И ако веднага не кажеш едно бодро и ясно „ест, капитане“, ще ти ударя шамар!
Тя не го каза, но и той не я удари.
— Необходимо е, разбери! Ако не беше и ти тук, аз самият нямаше да си повярвам.
Малкият й нос, станал кално жълт, постепенно се приобщаваше към общия загар на лицето. Ето че и тънките му ноздрички потрепериха с оная страдалческа нервност, която бе го заинтригувала при запознанството им. Тя въздъхна.
— А двамата ще можем ли да си повярваме?
— Като прочета какво си написала, ще повярвам и на себе си. Хайде, съвземай се вече!
Той я помъкна обратно към палубата, както се води инатящо се дете.
— Ти май си щастлив! — просъска тя в сляпа злоба, когато я тръшна в шезлонга.
— Липсва ли ми нещо? Интересна работа, хубава жена, уютен дом! Мисля, че и ти като пишещ човек… Хартия има за цял роман. Ако щеш пиши и за щастието, щом толкова ти е ясно какво представлява.
Той дълги години специално бе се упражнявал да бъде добър към хората, да бъде правдив, с напредване на възрастта то се превърна за него дори в потребност, та веднага се възпротиви на индуктираната му злоба. Коленичи, обгърна с длани коленете й.
— Какво щяхме да правим днес, ако не беше се случило това? Е, щяхме да се любим, но сигурно и то нямаше да бъде като вчера, защото сме уморени. Щяхме да ловим риба, да се печем на слънце. Все баналности, които всички са правили. А сега виждаме явления, които никога никой не е виждал, можем да си говорим за неща, които никога никому не са хрумвали. Защо бързаш да излезеш оттука, а? Дай да пийнем по глътка!
Той положи корабния дневник в скута й, както се връчва на първолаче първата тетрадка, напъха чашата в ръката й. Лицето й с тикови потръпвания се бореше за усмивка.
— Ти наистина си щастлив човек!
— Ау! — друсна се той непредпазливо силно на дъските. — Чакай да ти разкажа нещо за щастието ми с жените! Преди два месеца без малко да ме загубиш, тоест нямаше да се състои това наше чудо. Влюбих се в едно момиче. Замъкнаха ме в една доста шумна компания, а то си седи кротко насред нея, усмихва се умно и нищо не говори, същинско ангелче! Понеже такива веселби бързо ми стават скучни, аз взех да го заглеждам и по едно време чувствам, че вече съм влюбен. И всичко ми харесва у него, и всичко ми се иска веднага да почна да целувам. Особено ми харесваше нослето й, толкова нежно носле май не съм срещал, но представи си сега: изведнъж се вторачвам в ноздрите му! Отвън тънки, а навътре силно надебеляват и дупчиците толкова мънички, ама невероятно малки, като на бебе. И почвам да сравнявам, разбираш ли? Тоя проклет мозък нали все трябва да върши нещо! Пръстите й почти детски, изящни, но както ги гледам, дори кутрето не ще влезе. Ужасно ми се прииска да я накарам да си бръкне в носа, ама неудобно, дявол да го вземе! И си викам: не може еволюцията да не е съобразила размера на ноздрите с големината на пръстите, тук значи има някакво израждане…