Алфа вече се смееше, отгатнала края на историята. Остави чашата си край шезлонга, улови ръцете му.
— Ти наистина си щастлив човек! И аз ти обещавам, много ще се старая да не ти развалям експеримента. Колкото и жесток да е!
Той се вслуша в двусмислицата, но си спомни израза на Айнщайн и се зарадва.
— Ей, ама ти си чудесна! Точно така, ето го! Цял живот си съчиняваме природата, измисляме й какви ли не образи, а може би това тук да е най-после нещо истинско. Може би е решила най-после да ни се покаже. Па дори и да си отмъщава, няма ли право? Нека бъдем великодушни! Нека пък и тя да си поиграе малко с нас, няма да й пречим! Заповядай, мила природо, съчинявай пък ти нас, щом ти прави удоволствие!
Пак си беше измислица, разбира се, и той го знаеше — цялото човечество вкупом в цялата си история не бе забелязало какъвто и да било по-специален интерес на природата към собственото й чудато творение.
Алфа, също като него преди, се смъкна от шезлонга на колене, събори го, изпъна се върху му.
— Искам да се гушна мъничко. — И докато той наместваше гръб на коравите дъски, зашушна в ухото му: — Ако ти, ако ти наистина си такъв!…
— Алфа — замилва той косите й с повече нежност и обич от всякога досега, подсилени от внезапното чувство за благодарност, че имаше сега кого да милва. — Алфа!
След малко тя отново вече можеше да се обърне към него с „капитане“.
— Ако излезем оттук, капитане, би ли си направил още един експеримент? Би ли се оженил за своята глупава Алфа? Или ще бъде прекалено жесток за тебе, а? Аз никога не съм срещала такъв мъж и никога, никога не съм обичала така един мъж. Не, не ми отговаряй, аз само така си приказвам! Още не мога да се отърва от баналностите.
Той изслуша твърде зорко цялата гама от интонации на шепота й, помълча, отвърна с катедрен тон:
— Правилото в науката е такова: не почвай друг експеримент, преди да си докарал първия до успешния му или неуспешен край. Като капитан обаче… В открито море капитанът на един кораб е упълномощен да сключва браковете на пасажерите си.
— Капитане! — опита се тя да го възпре, но той вече бе изоставил преструвките.
— Ще направим така: ти ще запишеш наблюденията си в дневника, а аз ще се опитам още няколко часа да разбера дали природата е замислила и нещо друго, освен да ни ожени. После ти ще приготвиш сватбената трапеза, а аз ще се погрижа за документите.
— Ест, капитане! — смогна тя да произнесе, без въздух в гърдите си, смачкани от една прегръдка, която приличаше и на прощална.
11
Докато приготвяше надуваемата лодка, той разсъждаваше за страха и за отчаянието в ритъма на педантичната си сръчност, почти весело. Питаше се дали отчаянието не е единственото състояние на човека, в което той осезателно се докосва до вечността и до безкрая? Защо тогава трябва толкова да му се плашим? И се питаше още дали все пак Буда или кой там някога не е открил по-правилния път за преодоляване на отчаянието, като е предложил чрез медитация и съзерцание човекът да се сприятелява с непонятното вечно, вместо да му се опълчва с противодействия. А едновременно с това продължаваше да закрепя яко в лодката туба вода, туба бензин, дуралуминиевата тръба-мачта, ветрилото, пакет храна, компас, сигналния пистолет, въдиците, двете спасителни жилетки. Провери работата на извънбордовия мотор, върза го допълнително за лодката. Не се знаеше дали загадъчното въздушно кълбо нямаше така да ги пльосне отново върху водата, че да преобърне яхтата. Но пък отсега да облекат тия светещо оранжеви жилетки — прекалено комична щеше да излезе сватбата им!
На сватба и смърт, на сватба и смърт… неочаквано заповтаря мозъкът му екстазния повик на един поет, изучаван някога в гимназията, и заедно със стиха той се върна в каютата към онова, на което още се съпротивяваше. Колко измамен бе вече копнежът на прецивилизования човек за древната чистота на природата! Дори въздухът отдавна бе престанал да бъде за него само нещо за дишане, бе се превърнал в неотменимо място за срещи със себеподобните и в поле на надеждата, че все някога ще му донесе отнякъде си и гласовете на другите обитатели на Вселената. Защото тук, на своето смалило се кълбо, човекът бе останал вече без противници, но и без партньор. И гласове искаше да слуша човекът, не мълчанието на безкрая.