Качи се в рубката, извади бинокъла, огледа всички посоки, които му откриваше кабината. Въздухът навсякъде си оставаше еднакъв, сякаш отвсякъде го огряваха еднакво силни далечни слънца, и нищо по палубата не хвърляше сенки. Като в телевизионно студио при запис. Не хвърляше сянка и жената от шезлонга.
„В самотна къщичка със тебе да живея…“ — изтананика мозъкът му прастария шлагер, когато отмалелите му ръце сведоха тежичкия бинокъл към прегърбената над бордовия дневник жена. Дори грозните кокалчета на краката й видя в петнайсетократното увеличение, но усети, че му се искаше да бъде и занапред с нея, заедно с всичките й неврози и кокалчета.
А колко малко я познаваше! Та и откъде, като нищо друго не бе правил досега, освен да я кълчи насам-натам! Дяволите да го вземат, отде се взе тоя звяр у него? Но мъжът на тия години май имаше нужда първо да обладае жената по всички начини, за да се увери, че е негова, и тогава чак се сети за душата й. Разбира се, без да се запита какво им е на жените в тая първа фаза на опознаването.
Той се опита да прогони чувството си за вина чрез обобщаване — нима не са такива взаимоотношенията ни и с природата? Хилядолетия да я насилваме, да я режем и трошим, докато някой ден най-после се догадим, че тя може би има неразлагаема в реакторите душа, че за нея е невъзможно да се съди по откъснатите от плътта й части. Не, за това йогите отдавна са се сетили и дай да не почваме пак с тях, скръцна той със зъби на собствените си юношески увлечения, захвърляйки непотребния в затворилото ги пространство бинокъл.
Пристигна на палубата, натоварен с три малки платна, с големия скицник, с кутиите бои.
— Записваш ли, юнга?
— Ест, капитане! — отвърна тя със същата насилена бодрост.
— А радостта не ти ли пречи да бъдеш обективна?
Все още се мъчеше да се отърве от гузността си, докато разполагаше багажа пред разкрачения край мачтата статив, равнодушно попил в себе си напразните му вчерашни опити да нарисува портрета и.
— Каква радост?
— Нима жените не се радват, когато им предстои сватба?
— Ти сериозно ли?
— Капитанска дума на две не става, юнга.
Той присвиваше очи към отворената кутия с пастелите. Изпробва най-напред светлата охра в долния край на листа. Алфа мълчеше и той чу мълчанието й чак след като, недоволен, бе сравнил вече размазаните няколко цвята.
— Налей ми, ако обичаш, малко уиски. Нали няма да ти преча?
Тя остави чашата край десния крак на статива, отметна коси и се загледа в растерно зърнистото, жълто-оранжево петно, запълващо листа.
— Какво ще рисуваш?
— Не се ли вижда? Класическия сюжет: китайки вадят моркови.
Тя не се обиди, но не се и засмя.
— Въздуха ли?
— Ъхъ. После ще нарисувам и теб като младоженка. За документация. И всичко ще напъхаме в непромокаема торба, заедно със записките ни и ще го вържем за един спасителен пояс.
Тя погали тила му.
— Още ли искаш да се омъжиш за мен?
— Искам — отвърна тя и зачака, но той не се обърна, а откъсна листа от скобите и го захвърли край себе си.
Тогава тя се върна в шезлонга, а той закрепи едно от платната и съсредоточено заразмазва блажните бои на палитрата.
С тях бързо налучка приблизителния цвят — упражнението с пастела бе му помогнало, но щом запълни цялото платно, реши, че му трябваше поне още едно с тоя тайнствен въздух.
За него му стигнаха вече петнайсетина минута и три глътки уиски. То стана по-добро, а заедно с това разпали и жаждата му за рисуване. Облегна го на мачтата да съхне, върна на статива предишното и го видя: сега като грунд за картина, като небе — такова ставаше понякога небето след залез над житени блокове. И това небе отказваше сега да виси опразнено от всичко човешко, колкото и невидимите китайки да вадеха невидимите моркови в неговата жълтевина.
Той огледа отново унесената да препрочита дневника жена и за кой ли път страдащото му за хармония око преоткри деформираните й стъпала. Изведнъж обаче пожела да ги нарисува-. Два крака върху това небе, на легнал, или на човек, който може би се опитва да се изкачи по него… Та не беше ли изкуството и подсъзнателен стремеж да се освободим от дисхармониите, които ни мъчат?
— Моля те, изпъни си краката. Не, не така, извърни се с целия шезлонг, или по-добре седни на дъските и ги изпъни.
Тя мълчаливо изпълни странната му молба — вчера, бе я мъчил вече, въртейки я насам-натам в безсилието си, — а той нетърпеливо гаврътна цялото уиски от чашата. То навярно усили и размаха на четката. Очертанията на стъпалата излязоха прекалено едри, но това не го спря. Ръката му се движеше вече сякаш пряко неговите намерения, по собствени воля и усет. Рисуваше грубо, с глинесто жълтеникави, тук и там пръстеносиви до блатно синкави цветове. Криви пръсти, мазоли по тях, издути вени, възли, напиращи да спукат излинялата кожа. Оживяваха и уморено пулсираха чифт мъжки крака, избродили много пътища, стъпили сега с гордо нехайство върху необичайното небе. Може би бяха се само изпънали да си починат, преди да поемат и по самото небе, да смачкат и него с упорството си.