На статива — него той позна — върху фона на едно небе с околния цвят на въздуха стърчаха чифт стари, изкълчени от пътищата крака. Не бяха изопнатите крака на мъртвец, невидимият им собственик бе се излегнал, може би за почивка, бе стъпил с презрителна сила в небето. До триножника на статива лежаха още две малки платна, но на тях бе нанесен само грундът — в същия цвят.
Той повторно обиколи яхтата в търсене на кощунствувалия и по статива му художник, надникна в трюма, който му се видя прекалено натъпкан с разни не негови вещи, не посмя да рови под платната за укрилия се злосторник и пак се озова пред вратата на каютата. Сега тя бе затворена. Той натисна дръжката й, но отвътре изкънтя вик.
— Обличам се!
Оттегли се на няколко крачки с надеждата онази вътре да му изнесе най-после обяснението и се загледа в приготвената за отплуване надуваема лодка. Не беше негова, такива се продаваха в чужбина. Но съществуваше ли някаква опасност, та бяха се погрижили и за сигурността им? И къде изобщо можеше да бъде спусната тази лодка, като под тях съвсем очевидно нямаше море. Яхтата висеше по необясним начин в някакъв огромен сух док, толкова голям, че дори стените му не се виждаха.
Чу стъпки, обърна се и не разбра с какво още изплаши непознатата. А тя така застина в смайването си, че му даде възможност да се успокои, да я разгледа. Елегантната вечерна рокля с мъка удържаше напора на силно младо тяло и гневно се бърчеше над пикантния замах на хълбоците. Деколтето едва скриваше гърдите й. След още няколко мига пожълтялото й лице му се стори познато. Дали сега пък колеги — преподаватели не бяха му скроили подобен номер, за да го изложат? Тя бе отвърнала очи от него, ослепели от непонятна изненада, и още се боеше да му ги покаже.
— Не се ли познаваме отнякъде? — попита той и чувствуваше, че няма да изпита облекчение, ако тя го потвърдеше.
— Не разбирам, другарю професор! — викна тя гневно, а погледът й мълниеносно разсече лицето му, за да потъне отново в светлинния облак.
— Значи все пак! — измърмори той.
— Но ние… никога… Аз само на вашите лекции! — възкликна тя към несъществуващото отвъд релинга море.
Пак някоя от тия проклети студентки, дето не го оставяха на мира! Но не го разсърди особено, защото дланите му си спомниха тия неукротими сега в задъхването си гърди и бедрото, заплашващо да скъса шева на скъпата рокля, и разни други неща си спомняха дланите му без угризение.
— Аз също не разбирам. Кажете, наистина ли и вие нищо не помните?
Смесицата й от гняв, срам и боязън като че ли се уталожваше. Тя бързо се огледа, отвърна:
— Не, нищо! Къде сме? — А под кожата на мургавото й лице допълнително бликна малинова червенина, изля се чак в улея между гърдите.
— На моята яхта. Но вие май, както ви гледам, не сте се обличали като за яхта.
— Тези дрехи… Моите ги няма.
— Да, това ще да е остроумната страна на номера! И тези не са мои.
— Но моля ви, как е възможно! — почти изплака тя и той я усети вече като съюзник срещу неизвестните похитители, а непонятното позагуби плашещия си облик.
— Знаете ли какво, идете на палубата. Там има сложена от някого трапеза. Ще хапнем, ще пийнем и с дружни усилия ще си спомним какво са направили с нас. Идете, идете! Ей там! — посочи той, защото тя май не знаеше и какво е това палуба. — Аз ей сега ще дойда.
13
Уредите в рубката изглеждаха напълно умопобъркани. Компасната стрелка лежеше мъртва в невъзможна посока, а жироскопът се превърташе бавно и неравномерно обратно на часовниковите стрелки, въпреки че в яхтата не се усещаше никакво движение. Часовниците, ръчният и бордовият, показваха еднакво неразбираем час от денонощието, но къде бе се дянало собственото му сетиво за времето? Не се чувствуваше чужд на яхтата; тялото му бе свикнало на тясното и пространство, следователно би трябвало да е в сезон, когато предприемаше своите бягства далеч от бреговете на хората и незнанието. Защо тогава не помнеше кога е потеглил и откога се намира в морето?
Аварийният предавател бе включен на автоматичен режим и предаваше ли, предаваше своя еднообразен сигнал за помощ. Спътниковата система действаше безотказно и спасителите отдавна трябваше да са тук. Или въпреки сигнала не можеха да открият яхтата, както той дори през бинокъла не съзря нищо през тая светлинна завеса? А на прием радиостанцията не издаде нито звук на никоя вълна. В атомна война да бе погинала планетата, станцията щеше да реагира поне на атмосферното електричество!
Налагаше се по-енергично да се заеме с необикновеното явление, но мозъкът му бе станал чак сънлив от нахлулия в него смут. Той разтърка лицето си с длани и те застъргаха по избуялата брада. Тук като че ли се пръкваше някакъв споменен ориентир: бе решил този път да си пусне брада, а по време на учебните занятия нямаше да е прилично дълго да ходи небръснат. Не го искаше от суетност. Младоликите черти на лицето му го караха да изглежда ненормално млад за шеф на катедра, а вече пет години той продължаваше да е най-младият професор в столицата.