Съзнанието му вече настояваше за примирие или поне да не се блъска така сляпо в неизвестностите, да прогледне за възможната им логика. Той се повлече към палубата, а като наближи свилата се зиморничаво в шезлонга жена, извътре го облъхна милозливото чувство, че идва при другар в бедата. Най-малко това прекършено глуповато създание би могло да бъде виновно за положението им. Седна край разположената на дъските трапеза, взе радиокасетофона и го включи — със същата увереност, с която извади чепаретата си, а апаратът беше му непознат. Уверен бе, че и нищичко нямаше да чуе, на нито един от вълновите обхвати, макар упорито да ги обходи милиметър по милиметър. Рече:
— Какво ще кажете за тази картина?
Тя плахо отметна дългите си черни коси.
— Като че ли съм я виждала някъде.
— Аха! Книгата сте чели, картината сте виждали…
— Моля ви! — рече тя за кой ли път, а необикновено едрите й тъмни ириси плувнаха в сълзи, станаха още по-бляскави.
— Добре де, не помните ли поне откъде се познаваме?
Тя отвърна, сякаш не беше сигурна или премълчаваше нещо:
— Идвала съм на ваши лекции.
— Физичка ли сте?
— Биоложка. Но имам приятелка, ваша студентка.
— Значи се интересувате от физиката? — изпълни се той с подозрение. Защо тогава висящата в пространството книга не бе я изненадала?
Наля си от уискито, помириса го със същото подозрение — уиски си беше, и се задави от лютивата му топлина.
— Да ви сипя ли?
— Не, не, почти не пия — кой знае защо пак се изплаши тя, после добави като в самозащита: — Аз съм съпруга на един биофизик.
— Аха! Кхъ, кхъ — задави се той сега пък от чутото име. Какво по дяволите бе правил с жената на този уважаван от него колега! — Не помня, сигурно отскоро сте женени.
— От една година.
— Не, имам чувството, че някъде по-отдавна…
— Може би сте гледали филма „В началото на пролетта“, аз играх в него.
Той се усмихна.
— Артистка значи? — с подтекста: Това обяснява поне лекомислието ви. — Вижте какво, така и така някой или нещо ни е събрало на яхтата ми, принудени сме заедно да си припомним някои неща.
Тя гъсто се изчерви, решила навярно, че той има предвид станалото между тях, и успя да го доразсмее.
— Слушайте, идете най-напред в каютата. В кухненската ниша ще намерите каквото е необходимо за по едно кафе. Но пестете водата, не се знае колко още ще бъдем тука! И никакви паники, никакви истерии, чувате ли? Ще ме слушате, иначе ще бия!
Тя застина в опита си да се вдигне от шезлонга.
— Как ще ме биете?
— Така! Едва Отскоро почнах да се упражнявам да бъда добър, та още мога да бия.
Изрече го, а насред думите си усети, като спомен и като копнеж, че някога е бил добър и великодушен, и справедлив към хората, без да се насилва.
Тя разбра шегата, но уплахата й не се разсея, и сякаш поиска да го отклони от лошите му намерения:
— Не, не, вие сте добър и почтен човек. Всички ви познават.
— Добре, че поне вие ме познавате! Хайде, умирам за кафе!
Трябваше, разбира се, сам да го свари, той бе домакинът, но се налагаше да съживи тази жена, ако искаше да не му пречи. И да внесе ред в пребиваването им тук, та да може да се заеме с тая мистерия наоколо — примамливо светла, като всички загадки на природата. Той и на студентите си го внушаваше при всяка встъпителна лекция: Изличете от себе си клишетата на обикновения човек „тъмна загадка“, „черна тайна“ и така нататък, лицето на природата е приветливо обърнато към човека. Тя не му е враг, тя е готова да си сътрудничи с него, само че ние още не разбираме тайните, които тя открай време ни нашепва в мозъците…
Изгледа продължително тялото на спъващата се по палубата млада биоложка — да беше хвърлила поне тия кокили! — но то му нашепна по-други тайни. Странният светлинен облак около яхтата мълчеше с осезаема тежест и той пусна силно касетофона, за да противопостави музиката му на безчовечната тишина.
14
Тя отсъства прекалено дълго за сваряването на едно кафе, но бе се и преоблякла. Сега му се стори още по-близка в тази комбинация от бял фланелен панталон и бяло-розово поло, с бели платненки на бос крак. Полото открояваше с нова предизвикателност освободените й от тесния сутиен гърди. И страха сякаш бе съблякла от себе си. Приличаше на жена, която в момента се безпокои само дали ще бъде харесана.
— Там има цял куп дрехи. Богата дама ви е била на гости. За съжаление с по-добра линия от моята.
— Нима не са ваши, Алфа? — усмихна се той, закривайки с длан корабния дневник на коленете си. Бе го намерил, захвърлен зад едно от платната с обработения грунд.