Усещаше тялото си младо, нетърпеливо, готово да се захване с работа, но алкохолът разместваше нещата в •измамно ясен ред, а шишето го привличаше все по-силно, както го привличаше и бяло-розовото видение в шезлонга.
— Недейте така, аз ви познавам съвсем друг!
— Сигурно — изсмя се той. — Щом и на катедрата сте ме виждали, и иначе!
— Не си въобразявайте нищо! Аз съм омъжена. Онова, по-рано…
Щеше да запита какво е било „онова, по-рано“ — много интригуващо се вряза то в ухото му, но уискито отново го изпревари.
— Тогава за какво сте избягали от съпруга си?
— Измислете нещо, моля ви! — викна тя, подсетена, че я чакат. — Трябва веднага да си вървя.
— Измислете го вие!
— Вие сте учен, физик сте!
— Не, аз съм професор. Професорът само повтаря онова, което са измислили други преди него.
Позволяваше си такива шеги, защото още вярваше, че му предстоят велики открития. Сега обаче се наложи да удави горчилката в гърлото си с нова глътка. Непонятното не можеше да стане понятно, но можеше да бъде удавено.
— Искате да ви обясня какво е това ли? Добре, ще ви го обясня, пък вие ще ми кажете как да излезем от него. У Айнщайн има едно понятие „жесток експеримент“…
— Знам го — смръкна тя вътрешните си сълзи.
— Браво! Начетено момиче!
— От вас съм го чувала.
— Е, добре, значи — паметливо момиче! Представете си тогава: една чужда цивилизация ни е захлупила в малък гравитационен похлупак и ни е откъснала от света, та да ни изучава в изолирани условия, както го правим и ние в лабораториите си. Или не — развесели се той още повече, защото у нея отново се надигаше красивият гняв. — Може би случайно сме попаднали в някакъв шлюз към антисвета или към паралелния ни свят и сега неусетно се носим нататък. А най-вероятно е някоя летяща чиния, минавайки оттука, да ни е харесала, опаковала ни е в това загадъчно кълбо от светлина и сега ни отнася като експонати за тяхната зоологическа градина.
— Не знаех, че се занимавате и с научна фантастика.
— Всичко, мила Алфа, всичко непознато, в което си блъскаме мозъците, е фантастика. Пак у Айнщайн има една мисъл: Най-прекрасното, което можем да преживяваме, това е тайнственото, загадката…
Тя го прекъсна с огрубяло нетърпение: „Знам я!“
Но съществуваше ли някъде пиян човек, способен да изтърпи такова прекъсване?
— Ето че и това знаете! Да, съпругата е длъжна да помни какво й е казвал мъжът й.
— Мисля, че го има като мото в книгата ви „Край люлката на истините“ — озъби му се тя.
— Книга, каквато също не съм писал.
— Друг ли ви пише книгите?
— Не ставайте зла! В моя мозък е същата бъркотия. Ето, като казахте сега заглавието… Може и да съществува такава книга, всичко вече ми се струва възможно.
Алкохолът по пиянски изби в очите му, загледани в жълтеникавото дъно на опразнената чаша. Засили потребността му да прегърне тази жена или тя него да прегърне, да се скрие в скута й от своята изнемога пред чудовищното безредие, настъпило така внезапно в спокойния му живот.
— Алфа, аз не ви излъгах одеве, когато казах, че много съм ви обичал. Целият го чувствувам, въпреки че не мога да го обясня.
Тя храбро го изгледа, но то бе опит да възпре надигащата се опасност.
— Бях влюбена във вас, наистина. Заразих се от общата лудост на студентките ви. Не мислете обаче, че искам да ви гледам и по бели гащи. Нали така ми казахте, когато дойдох в кабинета ви!
— И на вас ли? — смая се той. — Ех, майка му стара, такова момиче да изтърва!
И се надигна от дъските. Искаше да отиде за вода, но тя не го разбра.
— Това нищо не значи! Не си въобразявайте, че като сме сами тука…
— Доколкото си спомням, вече бяхме заедно, нали?
— Да, все гледате да ме унижите!
— А! Унижение ли беше? Та аз тогава за вас не бях аз, нали? Беше просто недоразумение. Следователно можем да го забравим. Да го забравим, Алфа — хвана се той отново за шишето. — И да потърсим новото начало. Или оная котва в бордовата книга, която в някакъв луд час е завързала сърцата ни.
Тя не прие наздравицата, още се надяваше да го отклони.
— Олга жена ви ли е?
— Приятелка. Но без особено значение. Приемете, че вече съм скъсал с нея. Иначе съм разведен и съм добра партия. Ама какви ги дрънкам! — извика той внезапно и се изстреля от мястото си към нея. — Та аз съм женен и съм женен за вас! Ей там го пише. И като съпруг…
Тя изпъна отбранително ръце пред себе си.
— Не понасям пиянски приказки!
— О, мила, една съпруга трябва да се научи да понася!
Тя извика „Махнете се!“, но той бе уловил вече протегнатите й ръце, издърпа я от шезлонга, хвърли я на гърдите си, неотмерено силно стисна кръста й.