Той се отказа да я измъчва повече, защото измъчваше и себе си. Сръбна няколко пъти от кафето, търсейки начин да я въведе в невероятната им действителност.
— А не си ли спомняш кога и как се омъжи?
Тя повторно се изчерви.
— Прощавайте, аз не знам какво ми е…
— Какво ти е, Алфа? — акцентува той името й.
— Не знам, главата ми…
— Не се стеснявай, по-близък човек от мен сега нямаш.
— Като че ли съм упоена. Ето на, като ме запитахте… Не съм ли омъжена за вас?
— Разбира се — отвърна той и му се прииска всичко друго по същия начин да е изчезнало от предишния и живот, единствен да властва там, но и собствените му преживелици още се блъскаха в същото безредие, та добросъвестният професор не можа да не се намеси.
— Само че преди това си била омъжена за друг.
— Точно това исках да кажа — пое тя с облекчение. — Нещо ми говори, че съм омъжена за друг. И се чувствувам много виновна.
— Пред кого? — настръхна той и веднага наруга нетактичността си.
— Ох, трябва да изпия по-напред кафето! Нямате ли нещо за главоболие?
— Пийни глътка от уискито, повече ще ти помогне!
— Благодаря, почти не пия. А уискито не ми е вкусно.
— Да донеса ли коняк? — каза той и чак след това си спомни, че наистина бе купил и коняк, макар да предпочиташе джина, защото в морето конякът минава и за лекарство.
— Не, не, някое хапче!
— Никакво хапче няма да ти дам, мило! Хапни няколко залъка, пий си кафето, а аз през това време ще ти разказвам. Една приказка ще ти разкажа, в която няма как да не повярваме, колкото и абсурдна да е. Хайде!
Алфа послушно си взе една бисквитка, предпазливо я захапа, сякаш се боеше да не би да е също от недействителната приказка.
— Помниш ли как те заговорих пред туристическата агенция? Ти се питаше накъде да избягаш — поиска той да потвърди и собствения си спомен.
Аметистите й недоумяваха.
— Туристическа агенция? Не, аз ви причаквах в кафенето, дето ходехте. Ние, жените, понякога сме много нахални, но нали ви казах! — опита се тя с усмивка да оправдае признанието си. Трохичка от бисквитата бе залепнала на червилото й.
Той се зарадва, защото сам бе забравил пък кафенето.
— Точно така! Както казвате вие, студентите, ти ме свали в кафенето, при Чарли. Но приказката за Хензел и Гретел помниш, нали? Е, и ние тръгнахме с теб от това кафене ръчица за ръчица, като Хензел и Гретел, а една грозна вещица ни плени и ни затвори тука.
Млъкна, за да намери прехода към сериозното, но тя използува паузата за плахо кокетна женска закачка.
— И ще ни изяде ли?
— Няма да ни изяде!
Но колкото повече навлизаше в разказа си, толкова по-силна ставаше уплахата й въпреки настойчивите му уверения в благополучния изход. Въобразяваше си, че я успокоява, а внезапно насред изкуствения си възторг пред загадката, с който се опитваше да я зарази, видя и себе си потопен и препариран в голяма медена буца кехлибар. Като онези кехлибари, които пренасяха през хилядолетията мумийките на различни водни насекоми.
Въздухът наистина имаше цвета на светъл кехлибар, а момичето в шезлонга сякаш бе застинало вече в своята мумийна вечност. Той плесна гальовно голите й колене. Бяха студени.
— Кажи, че ме обичаш!
Алфа не се съживи.
— Трябва да ме обичаш, чуваш ли! Трябва сега много да се обичаме.
Тя може би не вярваше в приказката за Хензел и Гретел, но в човекоядката бе повярвала, а той се почувствува толкова виновен и така силно я обичаше, че му стана нетърпимо да седи пред нея. Нахвърли се върху бисквитите, захрупа по две наведнъж, та чак оглуша от шума на дъвченето, но ирисите й аметисти си останаха минерално безжизнени.
— Хей! — подвикна й хрипкаво от залепените на гърлото му трохи.
Бе изпил кафето си и нямаше с какво да ги преглътне, посегна към уискито. Пи направо от шишето, отврати се — и вкуса на уискито бе забравил. Стомахът му пресрещна непривичното питие с киселинен взрив. Той изви ръка да потупа гърба си, където двете течности бяха се омотали в непреглътваемо парещо кълбо.
Едва тия му неволни маймунджилъци я изведоха от •вцепенението. Алфа го изгледа дълго, но сякаш се питаше кой е мъжът насреща й и какво може да се очаква от него. Той не помнеше някой някога да бе го гледал така отчуждено и скочи от дюшека.
— Виж какво, прочети оня там дневник, бордовия! И продължавай да записваш каквото си спомниш, каквото си помислиш! Бъдещите ни деца трябва да знаят колко сме били щастливи. А твоят мил съпруг ще отиде да поработи, защото, нали, и парици ще ни трябват…
Алфа не отвърна с нищо и на изкуствено бодрото му вдигане на юмрука за поздрав. Остави го да си отиде, изглежда преценила вече, че този мъж с нищо нямаше да й бъде полезен.