Ако не беше избягал, сигурно нямаше да устои на същата парализа. Заподсвирква си, както децата свирят или запяват, когато трябва да минат сами през тъмно място, продължи да си подсвирква и над записките, докато забрави страха си и угризенията, че бе оставил момичето само. Дали това чудато въртене на жироскопа наистина не отмерваше хода на времето? Но на какви порции? Нямаше база за сравнение — часовниците едва-едва се придвижваха в посоката, дадена им някога от техния изобретател. Впрочем защо бе му хрумнало да ги накара да се въртят от ляво на дясно, а не обратно? Както и да е, сега трябваше да пита само собствения си биологически часовник, а него никакъв, го нямаше. Пластовете време в тялото му бяха се просмукали неотделимо един в друг. Какво каза Алфа — че е трета година студентка? При събуждането си той самият бе уверен, че едва миналата година получи развода. Но колко време бяха спали и в какви години са се намирали, преди да, заспят?
Мозъкът му продължаваше да си плува накъдето си ще в размътения поток на времето — една малка вселена, която отказваше да въведе ред в себе си и насмешливо произволно объркваше причинно-следствените връзки, както открай време обичаше да го прави, издебвайки човека в съня му. Сякаш си отмъщаваше, че тоя, в чийто череп е затворен, не го носи накъдето трябва, а непрекъснато насилва неговата същност.
Спомни си четеното за Бермудския триъгълник. Насред опроверганите или обяснени явления на катастрофите и изчезванията имаше факт от не толкова сензационните, който бе се заковал в паметта му на физик. Някакъв пътнически самолет изчезнал за десетина минути от обсега на поелия го вече диспечер и предизвикал тревога на крайбрежното летище. Пристигнал невредим, но никой в самолета не усетил закъснението, а всички със смайване се уверили, че ръчните и бордовите часовници в самолета показвали еднакво закъснение в сравнение с часовниците на летището. Стига да не е било вестникарска измислица, това произшествие говореше, че са възможни и на Земята локални закривявания на време-пространството, но тук нямаше десетина минутно забавяне, тук времето пренасяше в неуточними скокове телата им назад. Ако запитат сега него, професора по квантова механика, на колко години е, сигурно като първа реакция би се заоправдавал срамежливо или с присмех над вундеркиндството си, че толкова млад вече е професор. В съзнанието му обаче се блъскаха знания и опит, каквито не бе притежавал в оная възраст, а паметта му изтласкваше напред образа на друг човек — спокоен, сдържан, умеещ да потиска горестта на собствените си неуспехи чрез търпелива вяра в общото бъдеще на своята наука, още способен да се радва на мъничките постижения, които се пръкваха в тоя или оня институт по света. Не, никак не се снаждаше този обичан от студентите си професор със сегашното професорче, чиято мисъл от време на време се переше и кукуригаше пискливо като ония пекински петлета, които в детството му съседите отглеждаха в двора си за забавление.
Зрелият професор съзнаваше безсилието си пред непроницаемото светлинно кълбо, опитваше се и да обуздава скорозрейката двойник, но младокът не умееше да чака, настояваше да повтори записаните опити или може би да ги потрети, да ги почетвърти? Състоянието на гравитацията той провери сега, като върза на двестаметровото рибарско влакно тежичко алуминиево канче и го запрати в кехлибареното пространство. Канчето не разви и половината влакно, сякаш му пречеше смолистата гъстота на невтвърдения още кехлибар. Описа несвойствена за тежестта си плавна парабола и бавно запотъва към кила на яхтата. Чак след минута издумка някъде долу, може би в самия кил, а влакното се отпусна. Звукът обаче, също ограничен в разпространението си, пристигна на палубата с екота на далечен топовен гърмеж. Без съмнение някой наистина бе натикал гравитационния център в самата яхта.
Той изтегли канчето и докато мереше на лакът влакното, възликува: Майко мила, какви прелестни идиотщини! Ако не е обезумял, ако само не е обезумял — какви нови бездни се откриват зад тези явления! Отново и отново поколения физици ще си блъскат главите над тях, отчаяно ще погребват старите знания, слепешката ще търсят нови пътища за мисленето си…
Преседя над записките, докато го заболяха коленете от прегъването, защото зрелият професор и вундеркиндът ненадейно бяха се споили от хазартната страст да разиграят всичко, което носеха в себе си: теории и хипотези, формули и модели. Разбъркваха ги, както се разбъркват зарове в шепа, и ги хвърляха на масата с надеждата те да образуват приемлива комбинация. И пак, и пак, докато упорството и на двамата постепенно отстъпи, залъгвайки се, че сигурно би успяло, ако не му липсваха тези или онези данни, такива или инакви уреди.