Не се призна за победен младият професор. Просто трябваше да изчака новите хрумвания или новите явления, които непременно щяха да раздвижат застиналата проклетия. Бе си купил яхтата именно за да бяга с нея при непознатото. Да бяга от грубостта на делника в поезията на природата, от злите и завистливи колеги, попарващи устрема му към доброто, и от вечно хитруващите студенти, въобразяващи си, че лесно ще излъжат младия си преподавател — при светло забулените истини, които го очакваха. Тук, в морето, бе очаквал да зърне истинския лик на природата, в себе си да го намери — ту чрез съзерцателна всеотвореност на душата, ту с дръзкия устрем на невинната си вяра в теоретичните методи. И ето че още не бе разколебана тази му вяра, защото, застанал на прага на каютата, с омекнали от умората колене, той извика към кехлибарената вечност пред очите си: Хей, не си ти това! Още ли ще си играем на жмичка? А затичвайки в ситен крос към палубата, за да се раздвижи, вече се и насърчаваше с прастарото утешение: Още, разбира се! Играта продължава и ще продължава докрай, не, не докрай, до безкрай! От тебе ребусите, от нас химикалките и давай весело напред…
17
Запъхтяното му пристигане я вдигна от шезлонга и той я награби, но сякаш целуваше статуя.
— Нито стотинка не успя да изработи твоят бездарен съпруг, мило!
Вкоравените й рамене го накараха повторно да се разкае, че бе я оставил сама, вместо да я включи в усилията си да оживи поне върху хартията тая гибелна безжизненост. Нежно я запобутва към дюшека.
— Ела да си починем! Не бой се, искам да кажа, от мен. Ела, всичко ще ти обясня, ще видиш, че няма нищо страшно.
Нямаше какво повече да й обяснява, но трябваше да пъди тишината.
Тя като че ли изпадна в безсъзнание, толкова тежко стана тялото й, докато я полагаше да легне. Подложи ръка под тила й, не успя обаче да я привлече към себе си. Главата й натисна мускула на ръката му с каменна тежест.
— Страх те е, нали? И мен ме е страх, мило, ужасно ме е страх. Но нали този страх вечно ни владее и горе. — Отгде накъде пък „горе“, да не би да се намираха някъде долу, като в приказката за Долната земя и Горната?
Мъдрият професор очакваше и от инстинктите си да му подскажат нещичко. Свободната му ръка сама се смъкна по гърдите й, отмина непримамена от тях и поиска да се скрие между бедрата й, но те, студени и корави, не я допуснаха.
— Помниш ли, ти ми каза веднъж, че съм те бил отървал от страха? Когато те запитах не те ли е страх от яхтата, щом не знаеш да плуваш, ти ми каза, че по-рано винаги те е било страх, ей така, най-общо, от хората, от бъдещето, а сега при мен не. Помниш ли? — Тя вероятно не го слушаше, но то не угаси порива му. — Е, добре, това си е пак същият онзи страх, дето винаги си го носим и горе, непрекъснато, само че там ние му противопоставяме шум, деятелност, развлечения, алкохол, музика, та да го заглушаваме, а тук останахме насаме с него. Но нима ни е непознат? С какво толкова е по-нов или по-различен? Това си е пак извечният човешки страх от смъртта. Но я си спомни! Животното се бои само от реалната опасност, а детето, още щом осъзнае себе си като индивид, вече осъзнава и своята преходност. Индивид, разбираш ли? Само интелектът, който се усеща противопоставен на света, може така да се бои. Ама защо ти приказвам тия баналности, ти сама си ги знаеш! Исках да кажа, нека уважаваме този свой страх! Той ни е направил хора, той ни вдъхва потребността да познаем света, и мечтата ни дава, и способността да побеждаваме, доколкото изобщо побеждаваме нещо на тоя свят.
Тя най-после се размърда, но нищо от катедрения му оптимизъм не бе стигнало до нея, защото изхлипа:
— Страх ме е.
— Еее — сгуши я той под мишницата си. — Аз какво ти разправях досега? Не съм ти казвал да не те страх. Казах ти да уважаваш страха си, да го почиташ и да не му се боиш. — Усещаше, че говори нелепости, усещаше обаче, че му е необходимо да ги изрича. — От смъртта те е страх, мило момиче, нали, не от нещо друго, но нали тая същата, ама съвсем същата смърт ни чака и горе! — За трети път „горе“! — преброи онзи в него, който продължаваше да дебне в очакване на новите явления. — Само че виж колко сме по-щастливи, какъв късмет извадихме! Ние вървим към нея по един много, много по-интересен път, не по тривиалния, през умората, през болестите и остаряването. Тук няма автомобили да ни осакатят, няма рак, няма какво да ни направи грозни и немощни, и виещи от болка. Напротив, ставаме все по-млади, по-хубави! Знаеш ли, че когато се любим, жироскопът там май се върти по–бързо и затова така скокообразно… Впрочем сигурно затова и аз все отново и отново те желая, като по-млад, по-силен, с нова и нова обич.