— Облечи се и седни в шезлонга!
Сякаш я изтръгна от сън. Тя рипна засрамено, нахлузи полата, прикри гърдите си с мръсното поло и побягна към каютата. Но не беше му се разсърдила — новата пола и блузката говореха за старание да му се хареса.
— Трябваше нещо по-светличко, тая блуза…
Лилавото убиваше мургавината й, която той — чак сега го забеляза — особено харесваше.
— Всичко си измачкал — напомни му тя.
Опита се да гледа само над якичката й. Как да рисуваш тука, дявол да го вземе, като нямаше никакви сенки! В царството на сенките. Една легенда го нарича царство на сенките, друга твърди, че душите там нямали сенки, там, на отвъдния бряг на Лета, по чието течение плуваха сега.
— Дай полупрофил!
Алфа извърна глава, но силуетът пак не се очерта — от всички страни светлината имаше равна интензивност. И Леонардо да си… Рембранд пък хептен щеше да я закъса с неговите светлосенки! Трябваше да потърси онова, което извътре да раздвижи иконното безсенчие. А защо пък да не опита като икона?
— Право към мен! Ама не ме гледай така, хубаво се отпусни! Мисли си за нещо възвишено, за новото човечество си мисли!
Тя се усмихна като Богородица, отрекла се от вярата си. Я да я накара пак да се съблече! В тия нейни гърди имаше повече святост, отколкото сега в лицето й. Нима тялото й е по-малко чудо на природата от това, с което тя ги нападна така коварно? Леонардо защо не е рисувал актове, само анатомически скици? Не, не е само до времето работата, единство на научното и художественото, дренки! Никога нямаше да стане що-годе свестен художник, и учен нямаше да стане, макар че с толкова овации миналата година го направиха професор. Сега пък — миналата година! Хайде, съвземай се вече! И у Леонардо си е било чисто раздвоение. Дори той си е блъскал титаничната глава в него, все е бягал ту от едното, ту от другото, все не е смогвал да завърши изобретенията и картините си, колко от картините му са завършени? На пръсти се броят.
— Капитане, схващат ми се вратните жили — обади се Алфа. — Вратните и развратните.
— Не съм ти казвал да не се движиш — измърмори той разсеяно, но шегата й все пак бе докоснала съзнанието му. — Хей, аз не те знам такава!
Тя очевидно се поразсърди, че не бе оценил играта й с думите:
— Ти изобщо не ме знаеш.
— А казваше, че си имала само трима мъже…
— Трийсет.
— Какво трийсет?
— Мъжете. Толкова са.
Той не й повярва, продължи да изостря върха на напоената четка в ръба на палитрата, подхвърли, колкото да не остави провокацията й без отговор:
— Защо тогава ме излъга?
— Не е ли все едно дали са трима или трийсет?
Тонът й — тя сякаш на себе си задаваше тоя въпрос — го накара вече да я погледне, но погледът му се уплаши от самовглъбената злоба на очите й, потърси убежище в другото й лице, чийто овал напираше да изплува из готовия иконно-златен грунд на платното.
— Иди свари чай! Ама силен, горчив, напълни термоса!
Алфа рипна от шезлонга и му остави облекчението да бъде истински насаме с нея. И като убождане болезнената и внезапна истина, че човекът е безпощадно сам пред праговете на познанието, дори когато е свързан с най-интимни връзки с другите човеци. Той стисна клепачи, стисна зъби, опитвайки се да забрави и двете — с прадревния човешки инстинкт да удавяме безплодните си въпроси в самозабвенна деятелност.
Лицето й върху платното бързо се отърси от иконната си неподвижност, разигра се като дете, оставено за кратко без строгия контрол на намръщен родител. Пръскаше сенки и цветове наоколо, смееше се, плачеше, колко тъжно умееше да плаче! Беше младо, ласкаво, искрящо… Кривеше се с нервно разтреперани ноздри, ставаше измъчено, с кални ями по бузите, ужасяваше се от нещо си, после се размекваше в сладостна след любовна нега, за да се затвори пак така изненадващо, да страда и да търпи запъхтените му усилия над тялото й…
Доизпълваше вече второто платно с едно от нейните лица, когато тя крадешком запристъпя по палубата с двулитровия термос в ръка. Зърна само по женски деформираните й стъпала, видя ги в паметта си значително, уголемени, като на оная картина, която още не помнеше в какъв умопобъркан час бе нарисувал, и рефлективно обърна първото платно, облегнато на мачтата да съхне.
— Не бива ли да гледам?
— Налей чая и седни!
Тя се стараеше да прави всичко безшумно, но дори босите й ходила мляскаха оглушително по дъските, докато тялото и се огъваше и навеждаше с толкова девича прелест, че той за минутка се захласна по него. И в новото й лице, след няколко още целувки на четката, бликна ярко безименно щастие, чийто извор сякаш не лежеше другаде, а в самата младост на кожата. Той се самовъодушеви: