— Много ли ти се ще да се скараме?
— Ти искаш да се караме — остро го простреля, отговорът й. — Не е ли възможно да си казваме истините и без кавга?
Той се обърна, избъбри безпомощно, в детинска самозащита:
— Ама за какви истини говориш! Какви истини са тия твои трийсет мъже! А и ти ме излъга, нали?
Тя отново вдигна чаената чаша с вбесяващо усмихнати гънчици над устната си.
— И да не са трийсет… не са и трима. Само не ме карай сега да ги броя!
Като че ли окончателно намразваше тая жена в шезлонга, който като трон — допълнително я отделяше от него.
— И кога успя да ги натрупаш толкова?
— Вторият и третият са трудните, останалите идват лесно — отвърна тя с предишната усмивчица, а зад признанието й лежаха не само подсещането, че той е в числото на лесните, но и действително повече мъже, отколкото бе му съобщила в началото.
Краката му леко потрепераха, докато клякаше край термоса, и ръцете му трепереха, когато си наливаше още чай. Изправи се бавно, бе препълнил чашата, и с тежка, зиморничава умора я отнесе на кърмата.
Постави чашата на самия й край, седна край нея и провеси крака под релинга над бронзирано зеления мъртъв гребен винт. Вместо да се наливаше с тоя гъст като отрова чай, щеше да е по-добре да легне в каютата и да спи, да спи, докато се събуди в друго време и сам, все едно кога и къде, но се налагаше да будува пред тая неизвестност. А защо — след като тя вече не го плашеше?
Бе опрял чело на тръбата на релинга, със затворени очи, в очакване чаят да изстине, и не ги отвори, когато чу шляпането на боси крака зад себе си. Унесът му беше още твърде дълбок.
— Слушай! — ливна над главата му разпенената ярост на някаква съпруга-простачка. — Ако това ми е най-големият грях, ако това толкова… Ще ти кажа, щом настояваш. Имаше такъв период. Но ти си виновен за него, само ти! Щото, когато и ти ме прогони, аз хукнах като ослепяла насам-нататък. Може да е било от отчаяние, или да си доказвам, че не съм жена за отхвърляне, или да те забравя, или дявол знае какво. Слава богу, не трая дълго, защото се намразих. И тебе намразих. И още те мразя. Чуваш ли, мразя те! Мразя те!
Последния си вик тя избълва на срички и така силно, че гръмналите му уши пропуснаха шума на отдалечаването й, със закъснение доловиха нейното отсъствие.
Заповяда си великодушие — щом бе хлътнал в неблагоразумието да подпише брачния договор в бордовата книга, налагаше се да изтърпи някоя и друга младоженска кавга. Но никога не бе му и хрумвало, че е възможно някой да го мрази. А сигурно е имало и още има. Ония анонимни обаждания по телефона, когато така бързо стана професор, па и след това… Псуваха го на майка, наричаха го бездарник и леке — той лековерно ги отминаваше като вулгарни прояви на завистта. Защото действителната му вина лежеше години по-рано, когато отстъпи пред настояванията на професора си да участвува във фалшивия конкурс за асистентското място, знаейки предварително, че то е за него отредено. Беше си недвусмислен заговор срещу Зетов, безспорния физик на последните три випуска. Докато той представляваше само един многознайко, симпатично вундеркиндче, което заслепяваше непроницателните с разнопосочните си дарби. Единствено професора сигурно не бе заблудил, професорът от Зетов се боеше, не от него, затова си го избра и за протеже по тая тъжна за университета традиция професорите да посочват за свои приемници по-безплодни от себе си хора, които да не заличат техните бледи следи.
Но трябваше ли и тогава да се чувствува толкова виновен? Все едно, на тази катедра щеше да застане друг, не Зетов. Дори с цената на по-добри условия професорът щеше да го отстрани от факултета. Което и стори, като го изпрати в чужбина, в международните центрове, където единствено е възможно днес да се прави голяма физика. Така и в двата случая съхрани маската си на покровител.
Не, Зетов също нямаше основание да го мрази. Редките им срещи си оставаха изпълнени с доста сърдечна колегиалност и ако някой би могъл да бъде обвинен в притворство, това беше самият той, защото продължи да се състезава с него. Зетов имаше респектиращи трудове, имаше си удовлетворението да бъде уважаван член на колектив с международен авторитет и не се нуждаеше от боричкането за евтина популярност, в което той се бе самовъвлякъл.
Така си беше — но защо го осъзнаваше чак сега? От мига, когато „спечели“ конкурса, той продължи вече истински да се състезава с него, за да докаже и на себе си, че действително е заслужил катедрата. Той воюваше не в науката, не в лабораторията, а там, където действително щеше да победи — в душите на студентите и с броя на книгите. А в постоянното си старание да изглежда друг в очите на хората сигурно бе забравил кое в него е истинското. Тия мъчителни упражнения по гражданска доблест, по доброта и красноречие не му бяха чак толкова необходими, за да стане любим преподавател, с тях заличаваше навярно спомена за своето мижитурство.