Той млъкна, почти така отмалял, както след самата случка, но още прослушваше думите си, за да чуе дали правдиво бе я разказал, или неволно се е обаждала в тях и оная коварна себичност, която винаги и за всичко се самооневинява.
Извърна глава чак когато усети тежестта на женската ръка върху гърдите си. Алфа отново бе заспала, без да му даде прошка. Той поиска да се възмути, но изведнъж сам рухна в себе си от нещо още по-чудовищно: рухна пред собственото си заспиване, връхлетяло го като упойката на операционна маса. Сякаш самото време се стовари с водопаден удар върху му, зашемети го и го понесе нанякъде в непрозирно мътния си порой. Той смогна още да си помисли, че може да е и към смъртта, но и тя вече не го плашеше.
18
Събуди го удар в стъпалото. Той се надигна, ослепял от внезапен лъч, но същата тежка и мътна светлина не позволи на съзнанието му да прогледне. Дланта му бе потънала в податлива материя.
— Хей!
Повторният ритник улучи пръстите на крака му и той се сгърчи на дюшека.
— Ставай!
Така го събуждаше някога един от старите войници, когато биваше дневален — малограмотно садистче, което искаше постоянно да тържествува над първенеца от математическата гимназия и шампион в международната юношеска олимпиада по физика. Той политна да застане „мирно“, обаче пръстите на левия му крак огънаха с протестната си болка чак коляното. И го събудиха.
Пред него не се хилеше старият войник с рижавокафявите, сякаш винаги мръсни мустаци. В дебнещата стойка на лейтенантче, готово да изреве следващата си заповед, пред него стоеше двайсетинагодишно момиче — разрошено, в омачкана лилава блуза, в размъкната пола. Зад гърба му, нарисувана върху осветена декоративна стена, минаваше бялата линия на корабен релинг.
Той рефлективно извърна глава, сторило му се, че някой го напада изотзад. Нямаше никой. Бели дъски, опрели в същия нарисуван релинг — тясно сценично пространство, изобразяващо палуба на малко корабче. В средата му стърчеше мачта, над реята й червен сигнален фенер анемично се напъваше срещу хилядите херца, на невидимия прожектор. Статив, картини някакви, зиналата тишина на огромен празен салон.
Непознатата чакаше нещо от него, но той не знаеше каква реплика е длъжен да произнесе. А нямаше кой друг да го е ритнал така, освен тия платненки на босите й крака. Пак ли оня проклет сън, който упорито го измъчваше дълго след като защити дисертацията си! Пак ли го избутваха внезапно на някакъв подиум, а той щръкваше онемял пред препълнената зала?
— Кой си ти? — прогърмя с театрален драматизъм гласът на артистката.
Промълви името си и добави, че е доцент по физика, надявайки се общественото му положение да го защити пред непонятната гавра. Момичето реагира почти като стария войник.
— Мръсник! Какво си правил с мен?
Не за пръв път се сблъскваше с неверието на хора, които заради младостта му отказваха да повярват, че наистина е доцент, но тук недоразумението придобиваше чудовищни размери.
— Какво съм направил?
— Ти ще кажеш! Хайде! — Очите на момичето се доналяха с кръв. — Свиня такава!
— Но моля ви! Аз…
— Няма какво да се молиш! Казвай как се излиза от тука!
Той безпомощно се огледа, очаквайки и нов удар. В прожекторния кръг, откъснал декоративната палуба от околното пространство, нямаше дори сянка или по-тъмно петно някъде. Плътната светлинна завеса го затваряше като в кълбо заедно с това съвсем не артистично освирепяло същество.
— Но аз не знам къде сме! — извика той, двойно повече ужасен от внезапно усетените празнини в паметта си. Също както на подиума пред сънуваната непозната аудитория.
Ръката му, потърсила носната кърпа, бръкна в празното. Непознат пуловер заби със студени тръпки в кожата му старата си прежда. Надолу се спускаха също непознати джинси от грубо сиво кадифе. Смъкнатият цип зееше озъбен и той светкавично събра пръстите си пред него. Нима отново бяха му погодили онзи пиянски номер от студентските години и отново цвилят от възторг в просташките си компании?