— Повярвайте ми, аз…
— Стига се прави на идиот!
— Ама отгде накъде разговаряте така с мен! — Възмущението му изхлипа като проплакване. — Коя сте вие изобщо?
Тя се дръпна на полукрачка, присви към него необикновено тъмни, свирепо бляскави очи. Имаше чувството, че мъчението трае вече часове, а нито се събуждаше, нито някой идеше на помощ. Би трябвало може би сам да я нападне, да й лепне един шамар, та всичко да застане най-после на мястото си, но той никога не бе посягал да удари жена. Единствената, която предизвикваше понякога у него такова желание, бе собствената му млада съпруга с детинските си глезотии и капризи. Непознатата обаче, изглежда, прецени най-после, че тоя стреснат мухльо едва ли ще е способен да направи това, в което го обвиняваше, и неверието й поомекна
— Слушайте, вие наистина ли не знаете къде сте?
— Нали Ви казах!
— И никога не сте виждали, това тук наоколо? — замахна тя към висящия насред светлината декор.
— Никога, повярвайте ми! Аз не разбирам… Нещо е станало с мен, главата ми бучи, замаян съм. В безсъзнание ли съм бил? Нали вие ме… — понечи да каже „ритнахте“, а рече: — събудихте?
— Седнете! — заповядаха му по-спокойно, но си беше заповед.
Нямаше друго място за сядане, освен голия надуваем дюшек, откъдето бе го вдигнал ритникът — платнения шезлонг момичето запазваше за себе си. Край дюшека бе разположена покривка с мръсни чаши за кафе, за чай и вино, чинийки е изсъхнали остатъци от храна. То се наведе над нея, при което блузата се поотвори и той зърна мургавите склонове на хубави, млади гърди, но те само го накараха повторно да усети собствената си голота под чуждия пуловер.
— Казах ви да седнете!
Внимателно подгъна крак, улучи ръба на дюшека.
Пръстите му се обадиха с тръпнеща болка. Взела двете чаши едновременно, непознатата миришеше ту едната, ту другата, оглеждаше ги.
— Нещо да сте слагали вътре?
— Какво да съм слагал? Нали ви казах!
Тя продължи да изследва с носа си цялата трапеза.
— Да сме пушили нещо?
— Аз не пуша. Кажете… Ако вие знаете, кажете къде се намираме, моля ви!
— Сам виждате! На някаква яхта — отвърна тя, вторачила се в утайката на кафето, сякаш четеше там бъдещето му.
Едва ли друг отговор би го озадачил повече, макар декорът, всред който се намираха, наистина да приличаше на голяма яхта.
— Значи вие сте сигурен, че ние с вас не сме пили нищо подозрително, не сме пушили…
— Ама аз изобщо не ви познавам!
Тя завърши разследването си, отпусна се в шезлонга, не забеляза вдигналата се над бедрата й пола. Погледът му панически литна към остъкления преден край на каютата, който все така призрачно нереален се извисяваше над тях. Зад стъклото на кабината зееше същата мистична пустота.
— Къде ви е паспортът?
— Тези дрехи не са мои, не знам.
— Че кой тогава ще го е направил?
— Но какво е станало?
— Глупак! — изригна непознатата, а очите й пак се обагриха в малиновочервено и бяха май единственото нещо тук, способно да мени цвета си. — Нали ти казах, намираме се на някаква яхта и аз… Някой се е гаврил с мен!
Викът й не беше повече обвинение към него, но той се вцепени. Значи този път бяха решили да провалят и университетската му кариера.
— Студентка ли сте?
— Първа година.
Измеренията на заговора го вдигнаха решително от дюшека.
— Може ли да огледам?
— Никой няма, разбира се.
Той разкриви лице, стъпил на ритнатите си пръсти, погледна за обувки — никъде по палубата нямаше обувки, и закуца край релинга да търси входа на каютата, очаквайки всеки миг да го застигне нова заповед.
Нищо не го спря, освен някаква моторна помпа, чийто маркуч влизаше в полуотворената врата на малка тоалетна. Помпеното устройство явно заместваше нефункциониращите й механизми, но доколкото отвъд релинга нито се виждаше, нито се чуваше море, то бе разбираемо. Той се огледа, защото нуждата му да я използва стана нетърпима, а вътре си спомни, че бе се събудил с разтворени панталони — разтворени пак от неизвестните похитители, да го злепоставят. После премести пусковата ръчка на помпата, подскочи от взривния грохот и върна лостчето.
Студентката мигом дотърча и той виновно посочи непрозрачния пластмасов чувал, който мърдаше оживял от нахлулата в него вода.
— Уф! — въздъхна тя. — Ама че шум!
— Извинявайте!
Думата също изгърмя в ушите му, пръснала се под тежестта на необикновената тишина.
— Разбрахте ли нещо?
— Не, аз…
Тя тръгна покрай каютната стена към кърмата. Навярно искаше заедно с него да повтори търсенето.
— Навсякъде гледах. А най-странното е, че висим във въздуха.