— Е, чак изпортена! — възрази той, но бе склонен да й вярва, защото все по-силно му се струваше, че вече си е патил от някаква такава жена. — Ще ми позволите ли сега да запиша нещичко ей там? Няма да излизам от каютата.
Тя още притискаше ръката му към бузата си и му беше неудобно да я дръпне.
— Какво ще пишете?
— Трябва да опиша падането си. Не заради, вас, не бойте се! Беше много особено падане и като че ли потвърждава ония там наблюдения.
— Значи вярвате на записките, така ли? — пак се изплаши момичето и махна ръката му от себе си. — Но тогава значи и онова в бордовия дневник може да е вярно!
Той побърза да се изправи с облекчение от възвърнатата свобода.
— Не знам. Знам само, че като добросъвестен учен… Искате ли да сваря кафе, видях в шкафа. Ако сте гладна, има там разни работи.
— Не, не, може да е отровно!
— А! Кому е притрябвало да ни трови?
— Може да има нещо друго. Нали и двамата сме като упоени, нищо не помним? Или смятате, че онова там, за времето, също е вярно?
Очите й сякаш знаеха повече от него и той се обезпокои от това тяхно знаене.
— Употребявали ли сте опиати?
Момичето така настръхна, че нямаше нужда да отговаря.
— Одеве много вещо душехте чашите. Не крийте нищо от мен, чувате ли! Трябва да разберем тази мистерия.
— Само веднъж — призна си студентката след кратко колебание. — От любопитство.
— Доста опасно любопитство!
— Знам. Бях много отчаяна.
— От какво?
— Това не ви засяга.
— Сега всичко ме засяга, девойче — изрече той внушително от висотата на доцентството си. — И вас засяга всичко мое.
— Ама да не искате да кажете, че аз съм ви упоила и отвлякла? — възмути се тя така пламенно, че той не можа да не продължи думите й.
— Точно така! И вие сте се гаврили с мен, не аз!
Аметистите забравиха страданието си, заискриха с кехлибарени искри.
Той се заслуша в биологичния си часовник — календар, който беше по-объркан и от ръчния му часовник, и от оня в командната кабина.
— Вярно, аз много обичам да се гавря с физици. Кажете, нямаше ли нещо от вас в гимназиалния учебник?
— Една малка глава на края.
— Ама беше най-хубаво написаната, помня я — зарадва се тя. — Наистина ли сте професор? Толкова млад?
— При нас стават подобни недоразумения — понавъси се той и чак след това я поправи. — Доцент съм.
А не беше ли вече професор или се обаждаше убедеността му, че ще стане?
— Защо недоразумение? Вие сте толкова умен и…
— Откъде знаете?
— Ха де! — засмя се момичето — Имам такова чувство. Добре, другарю доцент, сварете кафе. Уф, как съм гладна, и жадна съм, а пък ми се спи, спи…
И сладостно се протегна в леглото. Направи го с безгрижието на малко момиченце пред татко си, а като че ли и друг път, и по друг начин бе се протягала пред него. И той побърза да се скрие в кухненската ниша.
Не искаше да мисли за нея. Или поне не през погледа, с който бе наблюдавал протягането й. Лесно й беше на тая хлапачка! Сигурно младостта я караше да приема така леко целия тоя абсурд, че да му разиграва и разни детинщини отгоре на всичко! Дали все пак не е участвувала в някакъв заговор с опиати?
Цялото му тяло също настояваше за сън, като след денонощно изтощение от нещо си. Плашеше го, макар да имаше обяснения — малко ли неща му се случиха! Че и това падане! Налагаше се да го опише, подробно, с възможно най-точното възстановяване на усещанията. И да го добави към ония идиотщини. Когато един учен не може сам да стигне до някоя истина, длъжен е поне добросъвестно да описва фактите!
Но факти ли са това? Не приличаше ли раздвоението в мозъка му на оня шизофреничен рев, който временно предизвиква и ЛСД — чел бе за такива опити на психиатрите с доброволци. Странното бе, че тъкмо сегашното му състояние, уж реалното, уж действителното, макар и лениво поради тая умора, постепенно отстъпваше на спомени, които не бяха се случвали в живота му и по време можеха да лежат само в бъдещето, а му се натрапваха като преживелици.
Добре де, доцент ли съм или съм професор, писал ли съм онези книги или не съм ги писал, и само съм мечтал да ги напиша? Къде сме сега, накъде отиваме, отиваме ли изобщо нанякъде, питаше се той, а много по-късно осъзна, че едновременно със сънливите си въпроси спокойно и сръчно бе забъркал кафето в голямото джезве, а ръцете му сами бяха знаели кое къде се намира из вградените долапчета и цялото му грохнало тяло носеше в клетъчната си памет познаването на тази призрачна яхта.
Лесно бе да се твърди, че всеки човек във всеки свой миг представлявал съвкупност от своето минало и родените от желанието му видения за бъдещето, че от тази мешавица се състои нашето сега. Защо тогава си оставаше копнежът ни по ясния и стабилен миг? Кой беше казал: „Обичай мига“? Е, да, на думи и епикуреец да си е лесно! Но я обичай мига, когато насреща ти ще се зададе онова зло и диво момиче?