— Няма все пак! И не си правете никакви илюзии! — чак се изпоти момичето в своята враждебност. Над устната му се появиха ситни капчици пот.
Сигурно имаше предвид само любовната част на загадъчното им бедствие, а тя и за него изглеждаше по-недействителна от останалите абсурди — те поне все още лежаха пред очите им. Рече с отмъстителна студенина, защото одеве прекалено силно бе го заболяло, че не завари в каютата другата жена с аметистови очи:
— Никакви илюзии не си правя. Щях да кажа, че ако това състояние продължава така или ако времето действително ни връща с такава скорост назад, ние просто скоро ще умрем.
Искаше да я сплаши, а сам потръпна от логическия извод, който до този момент не бе му хрумвал.
— Всеки умира сам за себе си — издъвка студентката презрително. — Имаше такъв роман.
Той рипна от табуретката.
— Ама защо, по дяволите, съм длъжен да умирам във вашата компания! — и се заизмъква от тясното пространство между масата и шкафа.
Тя подвикна зад гърба му.
— Ей, много сте обидчив! Чакайте, имам една идея!
Извърна се без желание, но нямаше и къде да отиде. На палубата го чакаше само онова, през чиято светлинна завеса сега надничаше единствено смъртта.
— Аз не вярвам, че ще умрем. Лодката не е приготвена случайно.
— Лодката означава и реална опасност. Каква ви е идеята?
— Идеята ми е… — тя с демонстративно блаженство отпи от кафето си, а над устната й се появи много чаровна двойна гънчица, която обаче пак не го изненада. — Идеята ми е да не ми се сърдите. Аз съм малко особена, затова така.
— И аз съм особен! — върна й той сърдито.
Тя прихна:
— Да, ама аз съм феминистка!
— Затова ли искахте да ме колите?
— Кой знае колко глупава ви се струвам, а?
— Достатъчно.
— Видяхте ли! Но за да бъде глупава жената, виновни сте само вие, мъжете.
— Нека оставим сега споровете за еманципацията! Имаме си по-важни проблеми.
— Седнете! Моля ви, седнете! Защо не се храните?
— Не съм гладен — изръмжа той, усетил колко е гладен.
— Един залък макар! Нужно е, не знаем какво още ще се случи с нас. Хайде, моля ви! Поне кафето си изпийте!
Той щеше да се върне на масата, но този път го спря нейният внезапен прескок от безпардонното поведение към една позната му сякаш само от собствените копнежи женственост. Тя бе смекчила и разхубавила чертите на лицето й, а в аметистите лъсна с нещо, с което приличаше на мъка и обич. Под смешните дрехи дишаше вече тялото на жена, не на самообявилата се за феминистка — хлапачка, когато тя със зряла мекота в движенията стана, хвана го под ръка и го поведе обратно към табуретката.
— Не виждате ли, че това, моето, е самоотбрана.
И като да потвърди думите си, веднага мина от другата страна на масата, засмя се обаче със същата нова за нея женственост.
— Дайте, професоре, да напълним, тая тишина с нашето дъвчене, мляскане, сърбане, с нещо човешко да я напълним, щото ще полудея!
Тя бързо подреди върху намазаната с масло филия няколко резенчета луканка и му я поднесе.
— Ако аз съм полудяла, вие, умният, трезвият, вие полудели ли сте? Могат ли двама едновременно да полудеят, и то по един и същи начин, едно и също нещо да халюцинират, а? Тогава какво излиза? — Огънят на риторичността още повече я разхубави. — Добре, защо времето ще връща само нас назад, защо не влияе на яхтата, на тая луканка, на маслото? А защо вие пишете там, че мозъкът оставал неподвластен, защо тогава… Впрочем главата ми наистина е пълна с разни идиотщини. И по-стара се виждам, дори омъжена се виждам, аз, дето не мога да понасям мъж да ме докосне!
— Чак такава феминистка ли сте? — не повярва той, защото си беше направо безбожно тази внезапно цъфнала женска красота да е останала непогалена.
— Уф, и аз не знам вече каква съм! — изпъшка тя, навярно от бързината, с която бе натъпкала стомаха си, защото се издърпа назад и подири опора в стената. — Аз се виждам омъжена, вие побързахте да се отървете от жена си… Хайде, отговорете ми на тия въпроси!
— Не мога! — отвърна той и радостно си спомни, че наистина се е отървал от жена си.
Образът й още повече се отдалечи, прогонен сякаш от думите на студентката, други жени излязоха напред, натрапваха се в прегръдката му. Той сдъвка първия залък предпазливо, да не вдига чак толкова шум, отпи от кафето, набра кураж.
— Олга ли се казвате?
— Защо Олга? — удиви се момичето.
Сам не знаеше откъде му хрумна това име, вдигна рамене.
— Такъв хаос е в мозъка ми!
— Хей, аз съм ревнива! Казвайте бързо коя е тази Олга.
Приличаше едновременно на забавляваща се хлапачка и на истински ревнива жена.