— Но какво излиза тогава… — подхвана студентката, замаяна от обясненията му.
— Аз май ви приспах с тая хипотеза. Да си направим ли още по едно кафе?
— Не, не, чакайте — насили се тя към съсредоточаване. — Значи всяка частица е вселена, така ли? Безкрайно голяма вътре и невидимо малка, отвън погледната, и всяка е сама за себе си, затворена е и никога никакъв контакт не може да установи с другите. Правилно ли ви разбрах?
Той кимна нетърпеливо, подканяйки я, както добрите преподаватели, сама да си направи извода.
— Добре де, не се ли канехте с тия фридмони да ми обяснявате нашето положение? Или искате да кажете, че и всеки отделен човек е някакво подобие на фридмон?
Той отдавна бе забравил по какъв повод й спомена тази хипотеза и никога не би направил такъв извод от нея, та пряката й аналогия му прозвуча кощунствено, но тази единствена сега негова студентка всеки миг щеше да падне на възглавницата, затова реши да я разсъни със собствения й абсурд.
— Разбира се, разбира се, доколкото човекът… Не, пресилено е! Човекът не е затворена система — добросъвестно го поправи ученият в него. — Но ето, представете си! Нали приехме, че е възможно и нашата Вселена да е микрочастица? Добре, не е ли мислимо, както ние разбиваме ядрата на материята и ги блъскаме една в друга, за да получаваме нови и нови частици, да сме се озовали в подобно положение? Вселената ни е попаднала в циклотрона на друг, по-голям разум, а той по същия начин я разбива, за да я изучи. Допустимо е, нали? И ето при това разбиване на нашата Вселена ние с вас съвсем случайно сме попаднали заедно с яхтата в един нов фридмон, който си има други вътрешни закони и друго време.
— Вие, това, сериозно ли? — посивя момичето и с отпаднала ръка заоправя увилите се около краката му широки крачоли.
Засмя се, но го побиха тръпки от собствената му шега:
— Сериозно, разбира се.
— Ама защо сте толкова жесток!
— В природата няма жестокост. Вие, като биоложка…
Бъдещата биоложка не изглеждаше уплашена. Тя смъкна възглавниците иззад гърба си, натрупа ги в края на леглото и се изтегна в цял ръст.
— Сега ще ви донеса кафе!
— Не, не, по-добре клонче!
— Какво клонче?
Представата-спомен за някакво клонче обезпокоително се размиваше в далечините на паметта му. Нима времето ги отнасяше назад и насред разговора им? Всъщност така би трябвало и да бъде. А измамното чувство за устойчивост на мига идеше от тоя загадъчен човешки мозък, който единствен като че ли умееше все пак да се противопостави донякъде на времето.
Аметистите, отправени към него, изгубиха благородния си блясък, заприличаха на парчета от бирена бутилка.
— Клонче, професоре, клонче! Уф, по-добре да умра!
Клепачите й конвулсивно затрепериха и той се хвърли към нея, сякаш тя действително се готвеше да умре.
— Недейте, чувате ли! Моля ви! Поне в лодката!…
Силно раздруса раменете й, ужаси се от смъртната й отпуснатост и като я награби под коленете и гърба, тичешком я изнесе на палубата.
Студентката все пак се позадържа на краката си, докато й нахлузи спасителната жилетка, а вече паднала на дъното на лодката, изохка плачливо:
— Тази светлина! Не мога, плаши ме!
Лишил се от илюзорната защитеност на каютата, той се видя върху десетината квадратни метра на кърмата като захвърлен на гола скала сред нажежената пустиня. А момичето щеше да заспи, щеше да го остави сам. В каютата обаче не биваше да се връщат, трябваше тук, с жилетките! Защо, по дяволите, ако действително е писал тези записки, ако са го преживявали вече, защо не споменаваше нищо за тази лодка? Какво е подхранвало надеждата им, че онова, което ги е вдигнало от морето, отново ще ги пльосне върху него? Защо не откриваше такава надежда отново в себе си? И тая убийствена умора — също липсваше в записките? От плътността на материята ли е? От силно магнитно поле? От облъчване, ако тази светлина не се състои само от фотони?