Момичето тромаво изпълзя от лодката.
— Ще ида вътре.
— Стойте, ще измисля нещо!
Повлече се към трюма, натискайки черния си дроб, който пръв би трябвало да реагира на силовите полета. Не, умората идеше сигурно от всеобхватния им страх, от безуспешните напъни да го потиснат, от нарушения денонощен цикъл, от смазващото еднообразие на тави малка тяхна вселена. И сънят може би представляваше все пак някакъв изход. В трюма имаше резервни ветрила; ако единият им край се спуснеше през релинга, но свободно, да не е вързан, ако по средата се закрепеше мачтата и едно от веслата…
Момичето едва движеше ръце и крака, залиташе при навеждането, той също бе загубил сръчността си, но накрая палатката сякаш сама се изпъна. Вмъкна се вътре да я провери и щом спусна предния й край, лодката се напълни с рехав мрак. Опита още веднъж устойчивостта на мачтата и веслото, после изпълзя навън.
— Можете да влезете, но внимателно! И дано сънищата ви да са по-добри от тоя.
— А вие?
Той затягаше втората жилетка около гърдите си.
— Ще донеса дюшека. Край вас ще бъда, не бойте се.
— Но тук може да е опасно.
— Ако стане нещо, ще се хвана за лодката.
— И ще я обърнете… — Тя осъзна, че мислеше само за себе си, заповяда му троснато: — Дайте дюшека вътре, ще го сместим!
Дюшекът действително се побра с общите им усилия край издутия гумен борд на лодката и той легна в мрак, който не плашеше, защото в тази обратна вселена светлината бе страшната. Легна, както, събудени посред нощ от кошмари, се връщаме отново към съня — боязливо, но и с надеждата, че те няма да се повторят, че на сутринта светът отново ще си е на мястото и ние отново ще бъдем на своето място сред него.
Смяташе момичето за отдавна заспало — не го виждаше, защото високият борд лежеше като крепостен вал между тях — и се занимаваше с ненадейно оживялата в съзнанието му птица от пустинния остров. Страхът му още се съпротивляваше на съня и той отново се напъна да доказва, че е противоестествено едно животно да иска нещо, което за нищо не му служи, когато тревожно будният глас на малката феминистка прескочи вала:
— Хей, фридмоне, елате в лодката! Но без щуротии! Казвам го сериозно.
— Какви щуротии?
— Знаете какви! Хайде, елате, иначе и аз няма да заспя.
Той не можа вече и да се обиди, мълчаливо се намести до нея. Жилетките им се лепнаха една за друга, застъргаха с пластмасов шум, но спасиха телата им от взаимно докосване. И двамата замряха така, като два фридмона, обречени докрай да си останат затворени в себе си.
Но на него не му се умираше сам в тия минути преди заспиването и той си повика жената от портретите. Сигурно бе я обичал, щом споменът за нея, макар и неясен, толкова сладостно сгряваше сетивата му.
Студентката отново се разшава, зашумя с жилетката си, пръстите й се блъснаха в бедрото му:
— Дайте си ръката! Дайте я, моля ви, но не си въобразявайте нищо.
Пръстите й се вкопчиха в неговите — отначало силно, с рефлекса на спасяване, после се свиха в юмруче и доверчиво се настаниха в дланта му. И Олга правеше така. Но коя беше Олга? Не, това също нямаше вече значение!
И той отново върна в лодката жената от портретите, нея поведе за ръчица към непредвидимата и неопределима по място и време неизвестност.
22
В просъница се опитваше да люби някакво момиче. Неистово задъхан, объркваше посоките, наслука се блъскаше в тялото му, докато накрая момичето изпищя, а върху него се срути нещо меко.
Дълго се бори с омоталото го платнище. Мяташе се в ковчег с пружиниращи стени, убеден, че сънува, искаше и искаше да се събуди, но когато най-после измъкна глава, погледна в един мътен слънчев ден, а момичето стърчеше на две крачки от краката му.
Не помнеше лице, тяло помнеше, то обаче се оказа скрито в палячовски дрехи. Горната половина беше стегната в издута, крещящо оранжева жилетка, от която извираха ръкавите на дебел виненочервен пуловер. Краката се губеха в широк панталон от грубо, морскосиньо кадифе. И в пояса бе широк, защото пръстите на момичето с побелели кокалчета се държаха за него.
Той се надигна, продължавайки битката с огромното, бяло като саван платнище, и тогава съновидението му отстъпи назад, спъна се в дългите крачоли и за втори път изпищя.
Замръзнал в усилията си да се освободи, той не се усещаше повече гол. Нещо доста плътно притискаше гърдите му, шумно се лепеше и отлепваше в потта им. Мокрееха и бедрата му.
Неговата уплаха като че ли успокои момичето.
— Не ставайте!
То се наведе и крадливо измъкна изпод долния край на платнището едно весло, войнствено повдигна заедно с него смъкналите се джинси.