— Кой сте вие?
Пред очите му се белееше корабна каюта. Някъде зад нея се извисяваше мачта с червен сигнален фенер на реята.
— Нека стана, моля ви! Какво се е случило?
Момичето хвана по-удобно веслото, чийто широк край бе плосък и остър като лопата, но не възрази. Той полека се заизмъква с поглед към страховитото оръжие, а щом се изправи, панталоните му също се опитаха да избягат от него. Застегна колана им и откри на себе си подобна дреха — спасителна жилетка от непромокаем плат, каквито бе виждал някъде, може би на филм.
Малката нападателка се прегърби в своето изчакване, докато той се оглеждаше; ръцете й съвсем побеляха от стискането на веслото. Освен малкия кораб, на чиято кърма стояха, освен покритата с платнището лодка, от която току-що бе изпълзял, не откри друго — дори слънце нямаше в това мъгливо утро. Отвсякъде ги обвиваше топла, есенно златиста мараня.
— Какъв е тоя кораб?
— Това вие ще кажете! — отвърна момичето заканително.
— Нищо не знам, повярвайте ми!
— Кой сте?
Той си каза името.
— Физик съм. Аспирант в катедрата…
— Лъжете! Той е професор — прекъсна го момичето и като че ли се смая от собствения си вик:
— Няма друг там — плахо настоя той.
— Какво няма?
— Професор с такова име.
— Какъв професор?
— Нали казахте, че имало професор…
— Ама какво ме баламосвате! — тръсна момичето късите си лъскави коси. — Казвайте какво сте направили с мен!
Той мина отвъд лодката, по-далеч от веслото, защото малката изглеждаше умопобъркана, заекна: „Аз нищо… Повярвайте ми!“ и се омота във водовъртежа на собствения си смут — все пак бе се мъчил да направи нещо и то може би не е било сън.
— Но аз нищо не помня! — изхлипа момичето, уморило се от нападателната си поза. — И какъв е тоя маскарад?
— Спасителна жилетка. Вижте… сигурно някой си е направил шега. На мен, като студент… — Той се поколеба дали да разкаже позора си, но му се стори необходимо за изясняване на положението. — Веднъж ме напиха, сигурно бяха сложили и нещо друго във виното и после с някакво непознато момиче…
— Никой не ни е напивал! — заяви сегашната непозната.
— И аз нямам такова чувство — ослуша се той в главата си, където бъркотията ставаше все по-голяма, защото очертанията на кораба, вероятно от дългото взиране в тях, вече му се струваха познати. — Но нищо не помня, наистина!
— Къде са ми дрехите?
— Ами да ги потърсим, моите също!
— Намерете ги, след час имам снимки! — заповяда момичето, станало по-храбро от видимата безопасност на това аспирантче с муцунка на уплашен гимназист.
И отново се смали в широките дрехи от невъзможността да направи дори крачка, защото трябваше да пусне или оръжието, или панталоните. Примъкна се заднешком към издутия борд на лодката, седна предпазливо и заплашваше вече само с големите си, малко поизпъкнали, мораво — кафяви очи.
С едно задъхано „Сега, ей сега!“ той стисна собствения си колан и решително се отправи към отворената врата на каютата, където навярно с безшумен кикот се спотайваше загадката. А когато се върна с празни ръце, момичето, насъбрало нова войнственост, вдигна веслото.
— Има доста дрехи. И женски, но май не са ваши.
Вече не се боеше; ако не беше наистина лудо, лесно щеше да се справи с това хлапе, но се срамуваше. Бе разпъвал и мерил женските дрехи с пубертетно вълнение и все по-силно бе му се струвало, че не само по филмите е виждал как се събличат такива луксозни дрехи от луксозни като тях жени.
— Чии са тогава?
— Не знам. Но може и да са ни напили. На предната палуба има бутилки и чаши, от рубката ги видях. И никого няма, освен ако в трюма…
Изрече уверено моряшкото, название на командната кабина, в която с подобен смут бе седял, оглеждайки през ветровото й стъкло предната част на яхтата. За такава яхта мечтаеше от дете, е, не чак толкова луксозна, но тази нахлуваше в сетивата му като нещо загубено някога и сега по чудодеен начин завърнало се при него. Детето-чудо на випуска по физика в някои отношения още си беше обикновено дете, ламтящо да доизживее онова, от което е било лишавано.
— Но аз трябва да си вървя! — извика момичето.
— Изпробвайте някои от дрехите, идете, не се бойте! Но пък щом някой ни е надянал жилетките, може да не е само шега. А никаква вода не се вижда. Като че ли сме вдигнати на сух док. И яхтата изглежда нова.
— Яхта ли е това? — учуди се момичето и вече ставаше почти симпатично, защото думата очевидно го развълнува с екзотиката си.
Изглеждаше нормално момиче и само като него бе уплашено и объркано. Слава богу, и храбро момиче беше, иначе досега да е оревало света.