— За какво? — издаде се той, че не бе мислил чак толкова за нея, и побърза да добави от висотата на възрастта си, поемайки от Чарли чашата: — В горещините най-добре е да пиете чай.
Тя сигурно и в къщи си получаваше подобни съвети, та веднага награби изпотения от жегата джин.
— Жалко, че заминавате! Бих могла да ви позирам. Тук и без това няма какво да се прави.
Той отби новата й атака, като сръбна от чая с насилено добродушие.
— Някога Пикасо рекъл на Гертруда Стайн: Това, че те гледам, ми пречи да те видя.
Тя се понапрегна да схване смисъла и оня невротично висок смях от миналия път разтрепера устните й.
— Е, другарю професор, намерихте най-после по-оригинален начин! Дано само да не е някое ново клише за пред студентките!
— Не е — присъедини се той към смеха й. — Сега ми хрумна, пък и на мен не ми пречи гледането, неможенето ми пречи.
— Щото много ще се разсърдя! — настоя тя да довърши. — Ще ми дадете ли да се видя?
— Скъсах ги. Може би ще се опитам пак, в морето. Но очите ви май ще трябва да пренеса на друга планета. Или ще ви нарисувам как управлявате звездолет.
— Какво толкова им намирате? На какво ви приличат?
Сравнението му се роди сякаш от само себе си.
— На големи, тъмни аметисти. От най-тъмните. Те са и най-скъпите. Нали знаете онези камъни, аз много ги харесвам. Тия топли, ту черни, ту златистокафяви или кехлибарени отблясъци, а дълбоко в кристала като че ли тлее една красива мъка. Ако меланхолията имаше кристална структура, така бих си я представил. Говоря за оная меланхолия на търсещия дух, дето я е нарисувал Дюрер.
Той се бе вдъхновил от метафората си, но го сепна споменът, че тъкмо такъв пръстен бе купил на бившата си съпруга за първата годишнина от сватбата им.
— Простете, ама ние, физиците, все структури виждаме!
Тъгата в аметистите насреща му наистина заизхвърля тъмно златни отблясъци.
— Ласкаете ме, ласкаете, а после отблъсвате.
— Доколкото си спомням, миналия път вие отблъснахте.
Това не биваше да казва — задължаваше го да продължи флирта. Но въпреки че целият ход на разговора им дразнеше дори ухото му със своята булевардност, той участваше в него с оная треперлива хазартност, с която залагаме в някоя игра, знаейки, че пак ще загубим.
— Не е така, миналия път аз просто избягах. Опитах се да ви отмъщавам заради някога, но можеш ли да се сърдиш някому, който дори не те е забелязал. Държах се като простачка.
— Вижте. — Той усети потребността да я назове с първото й име’; миналия път тя май го изрече, разказвайки му нещо, но сега не успя да си го спомни и това го изпълни с чувството за неловкост. — Вижте, аз някога, още щом стъпих на катедрата, още като асистент, си забраних да забелязвам студентките. Пък и за курортни флиртове не ме бива.
Под стряхата на половиндекаровата шапка отново настъпи промяна, която го обезпокои, защото не я виждаше добре. Тя бе извърнала глава към входа на кафенето, като едновременно отваряше чантата си.
— Пак ли ще бягате? Извинете, ако нещо…
— Ало, Чарли!
Изглежда, наистина бе станала редовна посетителка, щом така подвикваше. Ръката й обаче извади кърпичка и внимателно заподсушава с нея ъгълчето на едното око, макар там да нямаше никаква влага.
— Останете, моля ви.
— Не бива — рече тя тихо и прихна в насилен смях. — Вие не знаете колко тъжно умея да плача!
А в следващия миг действително се разплака с внезапни, като повечето й прояви, невероятно едри сълзи. Върху кадифения загар на бузите й те лъснаха със затрогващата мъка на детския плач.
Той объркано се изправи. От съседните маси бяха усетили, че става нещо под половиндекаровата стряха, и занадничаха към нея.
— Помогнете ми да занесем продуктите!
Тя подсмръкна, преди да се наведе, но въпреки това в отворената й чанта капнаха няколко сълзи.
— Аз трябва сметката…
— Ще се върнем! Хайде!
Той награби препълнените до спукване чанти, но сервитьорът дотича, пожелал и той да надникне под стряхата. Кимна му да бъде спокоен и Чарли отвърна съучастнически с „Окей, професоре!“.
Тя го застигна чак на изхода на улицата, защото той бе избързал, та да не я смущава, и посегна за едната чанта. Не й я отстъпи.
— Колата е наблизо.
— Простете, аз…
— Щом така добре си знаете силата на плача… — Усети липсата й край рамото си, обърна се и я видя готова да тръгне в друга посока. Викна: — Ей, я вървете тука! На ви чантата!
Повлечена от изненадващата й тежест, тя залитна напред, пльосна я на паважа.
— Дано яйцата да са в другата! — вдигна я той с искрена загриженост и стана вече смешно.