— Страшна яхта! На някой туз трябва да е. А вие артистка ли сте?
— Ученичка. Може би ще играя в един филм. Днес имам пробни снимки.
Това го накара изведнъж да порасне в собствените си очи — поемаше отговорността и за нея.
— Хей, да не би тия от кинематографията, те са едни…
— Изключено! — не позволи ученичката да бъде обиждано бъдещото й поприще. — Познавам режисьора, много сериозен човек, възрастен е. Той и у нас вече няколко пъти идва, иначе родителите ми не биха се съгласили. А без тяхното съгласие не може, малолетна съм. Къде са дрехите?
— В каютата има гардеробче, ще го видите. Пък аз ще надникна в трюма.
И там не срещна обяснението — трюм като трюм, пълен с потребни и непотребни вещи. Намери обаче шило, с което проби допълнителна дупка в колана, та да стегне широките си панталони. Препоръча на момичето да си потърси дрехи, а сам не опита дали нямаше да му стане нещо от мъжкия гардероб, увлечен да рови из роклите и бельото. Но може би инстинктивно не бе му се и разделяло с тях. В такива панталони от кораво кадифе и с такъв пуловер бе се виждал в юношеските си копнежи да крачи с разлюляна моряшка крачка по пристанищата на света. Чия ли ще е тая яхта? И все пак по-важното бе да се разбере как са попаднали на нея и къде се намират. Морето не само не се виждаше, не се и чуваше.
Пред тоалетната се натъкна на помпено приспособление за изсмукване на водата, което обаче не го учуди. Щом яхтата е вдигната в сух док, няма да я осерат я. В необикновената тишина обаче, която не по-малко озадачаваше, моторът изрева със самолетен грохот и ученичката изхвръкна от каютата.
— Нищо, нищо, не се плашете! Едно малко неприятно тоалетно приспособление, но ще трябва да свикнете и вие с него.
Сменила панталоните с ярка лятна пола, тя бе я усукала и захванала е декоративна безопасна игла около кръста. Държеше в ръце дебел пластмасов портфейл, поставен в полиестерна торбичка. Не по мяра дълга — гимназистката беше и боса, — полата откриваше само възтънките пищялки на силно мургавите й крака. С оранжевата жилетка приличаше сега на ония циганчета, които чистеха бурена край автострадите. Усмихна й се за кураж, но тя го разбра погрешно:
— Нищо друго не ми става. Уф, трябва ли да носим тия глупави жилетки? Цялата съм в пот.
— Не знам.
— Не знам, не знам! Кой тогава трябва да знае? — избухна тя. — А този тук?
Той пое торбичката, предназначена очевидно да пази от влага портфейла. Беше пълен с документи — паспорт, свидетелство за капитанска правоспособност, за собственост на яхтата, пари.
— Син ли сте му? Приличате си.
— Ама как ще съм му син, вижте рождената дата!
То се взря там, където сочеше пръстът му, рече едно разочаровано „да, вярно“ — за неговите седемнайсет години по-възрастните винаги изглеждаха значително по-възрастни.
— Агата Кристи ряпа да яде и всичките й там колеги! Представяте ли си, според документите това трябва да съм аз?
Ученичката пак погледна снимките.
— Не си приличате.
— Последно какво? Приличаме ли си, или не си приличаме?
Момичето се обърка.
— Вие се смеете, ама то никак не е смешно.
— Къде ги намерихте?
— В едно от мъжките якета. Там има и някакви записки, ама не можах да ги разчета.
Влетя в каютата и веднага ги съзря на лавичката, сякаш сам бе ги оставил на това място. Когато момичето влезе при него, забавило се навярно да дооправи тоалета си, той ги четеше за четвърти път.
— Какво пише?
— Ще се шашнеш, малката! Центърът на гравитацията се намира в яхтата, а нас времето ни отнася назад. Невероятно!
— Всичко е невероятно — нацупи се ученичката. — А вие се и радвате!
Той усети отново симпатиите и отговорността си към нея. Сигурно затова неволно бе преминал и на „ти“.
— Не се радвам, ама не разбираш ли? От гледна точка на физиката, искам да кажа, от това, което днес ние знаем и допускаме…
— Не ме интересува вашата физика, искам да си вървя!
Отказът й да му съчувствува го ядоса:
— Че върви си, ей ти пътя! — посочи й вратата и прихна над собственото си видение. — Ама гравитацията ще те върне при мен, както джезвето.
— Какво джезве?
— После ще повторим заедно опита, да видиш. Слушай — той се прекъсна да си спомни името й, не беше и сигурен дали изобщо го е знаел, за да не се изложи обаче, не се спря на никое от мотаещите се из паметта му женски имена. — Слушай, моето момиче, трябва да бъдем твърди, да запазим самообладание. Видя документите, нали? Ето, тези записки също вероятно съм ги писал аз, почеркът е мой. Още по-идиотското е, че като че ли отдавна, съм си съчинявал разни подобни мисловни модели! Слушай, ти… ти мен никак ли не ме помниш? Ама искрено!