Ученичката по ученически се изчерви.
— Не сте ми непознат.
— Искрено! — повтори той строго.
— Смешно е. Нещо така… Не, много е глупаво! Като насън. Някакво приключение със сина на някакъв собственик, на яхта, но като че ли едновременно и със самия собственик.
— Леле, леле! Толкова малка, а вече такива приключения! Виж какво, бягай на палубата да донесеш бордовия дневник, стори ми се, че го видях някъде там. Пък аз ще се позанимая още малко със записките.
— Гладна съм!
— Чудесно! — зарадва се той на детската й откровеност пред мистерията. — И аз съм гладен. В камбуза има всичко.
— Къде?
— На корабите им викат камбуз, на кухнята, искам да кажа. Хайде, бягай за дневника, аз ще приготвя нещичко!
И се зае още веднъж да прочете описанието на своето падане през борда в края на записките. Не помнеше никакво падане, но в сънищата си някога неведнъж бе падал от бленуваната яхта, бе се преборвал храбро и — естествено — винаги успешно с гигантски вълни и акули, бе спасявал давещи се — деца и жени. Сега тук нямаше нито вълни, нито каквито и да било други живи същества, не се съобщаваше дори причината за падането му през борда, но за един аспирант по статистическите проблеми на квантовата механика такова падане беше сега далеч по-интересно.
23
Нормалният човек навярно би полудял в тяхното положение, но двамата не бяха съвсем нормални, тоест те бяха млади и чудовищно гладни. А лакомията, с която поглъщаха купищата сирена и салами, им помогна да преглътнат полека и онова, което заедно прочетоха в бордовия дневник.
— Името тука твоето ли е? — запита я той, като вече се боеше да не би тя пък да отрече.
— Моето.
— — А почеркът?
— Като че ли.
— Е тогава, съпруго моя.
— Ама как ще съм ви съпруга! — едва не се задави ученичката.
— Така излиза.
Макар и захвърлили спасителните жилетки и пуловерите, двамата бяха се изпотили от бързото хранене. Памучната риза на оня професор от бъдещето, превърнало се сега по чудодеен начин в минало, беше му доста широка. По-сполучлив избор — но за асистента — направи абитуриентката: пред широките блузи и рокли предпочете една от мъжките тенисни фланелки, която подчертаваше чаровната й мургавина и доста прозираше над свободно шаващите й гърди. В такова момиче човек би могъл да се влюби дори и в това умопобъркващо положение. Особено ако не е сигурен дали насън или наяве го е любил само преди час.
— Ох, не мога дори да мисля! — изпъшка то, след като отпи от чая.
Стори му се опит за изклинчване.
— Как така не можеш? Тоя мозък ти е даден да мислиш!
— Ама защо на мен се карате?
— Защото се вбесявам, когато някой ми отвръща така. Фукаме се, че сме венец на творението, че природата чрез нас се самопознавала, а като опре до нещо по-трудничко — ох, това го не мога, ох, онова не го разбирам! И никакви усилия не щем да направим!
— А ти какво измисли? — неочаквано и по съпружески му се озъби момичето.
Той притихна гузно.
— Измислих… Тоест открих, че се намираме в невъзможна от гледна точка на науката ситуация.
— Открил Америка! — доволно захапа новата филийка хляб тая спусната му изневиделица малка съпруга.
— Да, но аз искам да я разбера, а ти…
Тя го прекъсна с несвойствен за възрастта й спокойно ироничен израз:
— Много ще те помоля за това. И по-бързичко, ако може!
— Подигравката ти е неуместна. Бедата еднакво ни засяга.
Сигурно щяха и по-лошо да се скарат, но внезапно тя отправи необикновено широки, топло-кафяви очи към него, в които като в глъбините на тъмен кехлибар мъждукаше усмивка.
— Онези картини там ти ли си рисувал?
— Би трябвало. Ако и всичко останало е вярно.
— Много стара си ме изкарал.
— Хубава си. Не, сега си по-хубава.
Кой знае защо, тя сякаш се обиди от плахия му опит за комплимент, блъсна с отвращение чинията от себе си.
— Плюскаме като на погребение!
— Чак погребение! Може би панихида. Панихида за умрялата ни старост. Или още по-добре: годишнина от сватбата! Хайде да я отпразнуваме, а? Там има шампанско.
— Мисля, че си имаме по-важна работа сега. Нали щеше да разбереш какво е станало?
Права беше, разбира се. Той попе бързаше да се нахрани, за да тури някакъв ред или поне относителна последователност във всичко, което според записките и дневника са преживели. И да го опише, както се полага за добросъвестния учен. Май се очертаваше достатъчно материал ако не за хипотеза, то за що-годе ясна картина, над която после вече цялото човечество можеше да си блъска главата колкото си ще. Обзе го сериозността на млад лекар, готвещ се да снема анамнеза.