— Ама аз пак само се шегувах, моля ви! Исках да кажа… Усмихвайте ми се поне, знаете ли какви чудесни гънчици стават тука, над устната ви, когато се усмихвате! — И щеше да добави още нещо за извинение, но се уплаши от внезапния напор на нежност, бликнал в него сякаш от самите думи, с които рисуваше усмивката й, и от усещането, че много пъти с упоение е целувал тази двойна гънчица. — Хайде да си сварим кафе, а!
Не донесе кафе, защото не събра търпение да го чака; върна се с бутилка коняк, която отдалеч размаха като трофей.
— Вижте само какво намерих! На тоя богаташ и конякът му… — разпери ръце и викна с юношески възторг: — Хей, ама тоя богаташ съм аз, нали? Лелеее, че и яхта, че и кола! А спестовната ми книжка видяхте ли одеве? Е, не са кой знае колко, но за една година гуляи ще стигнат. А той, тоест аз сигурно имам и апартамент. Или къща, а? Майкооо, каква фантастична история!
Прогонилата го преди малко жена го посрещна с усмихнато недоумение, но бързо се превърна в гимназистката, на която отново можеше да се говори на „ти“.
— Представяш ли си? Бъхтиш се, трупаш, трупаш, а когато вече си остарял и нямаш ни сили, ни желание да харчиш онова, дето си го натрупал, хоп, връщаш се в едно време, когато като гладно куче обикаляш студентските мензи, и внезапно имаш всичко, дори спестовна книжка! Е, те така трябва да живее човекът, майка му стара!
Тя по девически звънко се изсмя, но женският й практицизъм я отрезви или я отрезви това, че още не познаваше студентските мензи.
— А после?
— Какво после? Ааа, после! Ами… похарчваш всичко и се връщаш обратно в майка си. Лошо ли е? Вместо да гниеш в гроб студен, както се пее в песента. Да пием, малката, за тоя начин на живот! Леле, как весело ще похарчим всичко, щом се измъкнем оттука, не можеш да си представиш!
Той провери дали са достатъчно чисти чашите от уиски на постланата направо върху дъските трапеза, но тя отказа да пропилява заедно с него наследеното от бъдещето им имане.
— Не пия.
— Аз също. След оня случай, дето ти разказах, съм много предпазлив, но такъв коняк, моето момиче, никога не сме пили. Седем звезди!
Подсетена сигурно от конячните звезди, тя объркано погледна часовничето на китката си.
— Нощ ли е или е ден?
Той й поднесе чашата с питието, което — мъничко по-тъмно — щеше да има цвета на очите й.
— Така е по-интересно. Редуването на нощта и деня е нещо много банално, много земно и няма нищо общо с действителното време. Ние сме за вечното време, за времето на боговете! Наздраве! Моля те, глътчица поне! За кураж.
Бе се навел над нея и виждаше само лъскавите й коси, мъничкото носле, но тя спокойно пое чашата и вдигна глава към него.
— Кураж за какво?
И отново бе се превърнала в оная жена, която го плашеше. Той се обърка, отстъпи, забрави да чукне чашата си в нейната.
— Не ми се сърдете, но за един начинаещ физик такова положение е истински празник.
— За празника ви! — вдигна тя чашата с изискано официален жест, а после я ливна в устата си. Задави се, изду бузи, очите й станаха конячно червени. Абитуриентче в абитуриентската си нощ.
Той не удържа смеха си.
— Хей, седем звезди не се пият така! Те се пият една по една.
С капитанската шапка на глава, с тия развлечени моряшки панталони и с карираната памучна риза много му се искаше да прилича на стар морски вълк, да й вдъхва доверие и успокоение, но тоя нов, твърде проницателен неин поглед му пречеше. Така бе го смутило и огледалото в тоалетната, отразило един аспирант с нежноскулеста физиономийка на първокурсник. Децата-чудо си оставаха май и на вид инфантилни. Трябваше да си пусне брада, сигурно щеше да му отива.
Гимназистката успя да не се закашля, преглътна окончателно, пое си дъх и рече с фарингитен глас:
— Хайде и малко по-сериозно, а! Не разбрахте ли все пак нещо? Къде може да се намираме?
Не схващаше ли това глупаче, че сега шегите им бяха единствената опора пред неизвестното?
— Пийнете още мъничко, защото истината е жестока. — Тя позволи да й налее. — Една летяща чиния е минала над нас, закривила е пространството и сега ни отнася в тая гравитационна клетка при своите си, за да ни видят. Мисля обаче, че няма да посрамим човечеството, особено вие!
— Не ме будалкайте, не съм дете! Странното е, че и това като че ли съм го чувала или чела някъде. Но защо сме на тоя кораб?
— Яхта — поправи я той със собственическа докачливост. — Сигурно тяхната цивилизация е морска, може изобщо да нямат и суша, къде тогава ще ни дянат?
— Ама кажете най-после нещо сериозно! — проплака тя, а отчаянието отново изпълзя по бузките й.
— Чели ли сте случайно фантастичния роман „Пътят на Икар“? Не помня вече автора му, българин беше. Та там един от героите казва: Вселената е такова нещо, че каквато и глупост да изтърсиш за нея, все може да се окаже вярна.