Под тениската гърдите й затрепериха като крем в порцеланови купички.
— Страх ме е.
— И мен ме е страх — призна си той и седна на дюшека, за да посрещне удара на нейното отчаяние.
— Но какво ще правим?
— Каквото прави цялото човечество. Чака. Чака да се случи нещо. А в науката това е закон. Всеки еднократен феномен си остава непознаваем. Той трябва да се повтори или да се промени, или да се развие, изобщо да стане още нещо с него, за да бъде разбран.
Усещаше превъзходството си, усещаше се умен и отново страхлив. А някой бе му внушил, че мъдростта не се бои, затова се насилваше да бъде мъдър. Запита:
— Нямате ли чувството, че сама сте избягали на тази яхта с някакъв мъж или при някакъв мъж? — Прочете в изненадата й отговора и бързо продължи: — В мечтите си съм имал много яхти. То какво ли няма в мечтите на едно пубертетче! Но всичко в края на краищата се свежда до това, как да избягаме от света около себе си. Вие от какво избягахте?
Съзнателно повтори въпроса си след такова предисловие и тя се улови на въдицата.
— Сигурно от училище. Такава скука е там! Зубкаш, зубкаш, а животът си минава край теб, даже „здрасти“ не ти казва! Обичам биологията и литературата, но и там даскалите са едни…
— Предполагам, че и от още нещо, а? — постара се той да го вметне без ироничен намек.
— Като казвате сега… И от мъжете сякаш съм избягала. Също са такива скучни, скучни, пък придирчиви. А никакъв мъж не е имало в живота ми, наистина!
— Ами аз? — ухили се той насреща й.
— Моля ви, нека не говорим за това! — Но нямаше съпротива в думите й.
— Тъкмо за него трябва да говорим, ако искаме да разберем какво е станало с времето в нас.
— А вие тогава от какво сте избягали?
— Главата ми е пълна с неща, които не могат да бъдат мои, защото никога не съм ги желал! Разбирате ли?
Малката усърдно закима, толкова усърдно, че сигурно раздрусваше подобни неща и в собствената си главица.
— Та аз се готвех тия дни предсрочно да взимам акъла на института. Рецензентите казват, че дисертацията ми щяла да бъде събитие. Бяга ли се от триумфите? И в същото време се усещам адски отчаян. Иска ми се да се скрия някъде от всички уреди и книги, от всичките досегашни мъдрости, да застана някъде гол и сам срещу Вселената, да й викна: Нали си ме създала уж, за да се самопознаваш? Хайде, изтърсвай най-после какво те мъчи, кои са ония тайни, които искаш да разбереш чрез мен…
Момичето го прекъсна боязливо:
— Знаете ли… ето сега, сега имам чувството, че съм виждала това, че го знам отнякъде.
— Виждали сте ме гол?
— Не, не! Сигурно съм чела нещо такова.
— Е, да, при тия масови средства за информация човек не може да бъде вече оригинален и в най-интимните си помисли. Впрочем това го правят и йогите, но аз не искам като тях, разбирате ли? Не вярвам в тяхното абсолютно битие. Не ни трябва на нас нирвана, развитие ни трябва.
— Няма ли да се напиете?
— Защо да не се напием? По-весело ще бъде.
Тя решително отблъсна бутилката, тръгнала сега и към нейната чаша.
— Моля ви, недейте! И вие недейте!
Не бяха заповед или предупреждение думите й, пълни с отчаяна молба бяха и потребност от опора. Той внимателно премести далеч от себе си бутилката и чашата.
— То и така май вече ме хвана, прощавайте! Ще ида да сваря кафе.
Но не тръгна. Надяваше се новото й насочване към него да не е само заради страха и чувството за обреченост. Очакваше да му каже още нещо.
— За какво е дисертацията ви?
Позасмя се, скри разочарованието си.
— Чели ли сте Брехт? Има в неговите разказчета за господин Кройдер едно такова: Попитали господин Кройдер над какво се труди сега. Той им отговорил: „Над следващата си заблуда.“
Не успя обаче да се зарадва на сполучливия отговор, защото в следващия миг осъзна, че никога не бе чел каквото и да било от този писател — само една негова пиеса бе гледал, и че не би могъл да каже откъде знае това разказче.
Тя прилежно се опитваше да овладее чутото.
— Искате да кажете, че всичко е самозаблуда?
— Не аз. Кройдер го казва. Но, общо взето, при нас положението наистина е такова. Ние знаем, че всяко ново познание утре или вдругиден ще бъде опровергано. Такъв е пътят на познанието. Който бърза, да върви при йогите. Ама не от йогите чака човечеството истините, нали? И не от поповете.
Тя облиза устните си, пресъхнали от коняка и задухата, с почти бебешко езиче.
— Това не ви ли отчайва?
— Е, аз съм още съвсем в началото, още ми е приятно да вярвам на заблудите си — отвърна той и за кой ли път усети, че тази флиртуваща самонасмешка също не беше негова. Напил ли се бе, или само се перчеше пред малката?