— Ох, де да беше и това самозаблуда! Но какво ще правим сега!
— Дайте да изиграем вашия филм! „В началото на пролетта“ ли беше? Аз играх веднъж в една пиеска като ученик. Ще направим репетицията, та като излезем оттука…
Момичето рипна от шезлонга и побягна към релинга. Постоя там, после бавно запристъпя с босите си по цигански мургави крачета все край белите му тръби.
Той тръгна по отвъдния борд. Взираше се в светлината, която не осветяваше нищо друго, освен тях, надничаше надолу по стените на яхтата, чието дъно тънеше в светлинната мъгла. И пресмяташе, че ако малката върви със същата скорост, ще се срещнат някъде на кърмата. Искаше да й предложи заедно да сварят кафето и се вълнуваше от представата си за общата им шетня.
Там я и завари. Беше се навела към голия и безпомощен над изчезналото море гребен винт. Мълчаливо се наведе край нея. Винтът нищо не му казваше, защото той очакваше друго. Стоя така, докато присвитият му стомах възропта, докато тя изхлипа:
— Ще изтърва снимките! Той и други момичета сигурно е поканил.
И заплака.
24
— Всички играем в някакъв филм — отвърна му тя в примирен опит за мъдри изводи, а несъответствието я правеше почти комична, защото все така си приличаше на хубаво циганче. — Някой такъв стар режисьор, като моя, иска да повтори или пък да отхвърли от себе си нещо, което не е успял да изживее, и почва нас да разиграва.
— Нашият няма да бъде повторение — увери я той, продължавайки да я успокоява.
Гимназистката бе се наплакала, понесе и подигравката му, че страда заради някакъв филм, когато е напълно възможно да са изгубили завинаги цялата Земя с всичките й кина.
Стояха от двете страни на шезлонга и тя очевидно нямаше желание да седне отново в него, след като нищо повече не бе й предложил досега, освен изтощително чакане.
— Ние сами ще си съчиним нашия филм, затова ще бъде друг. — Той все така горещо настояваше, защото много му се искаше да я целуне, а филм с такова заглавие обещаваше не една целувка. Сънят, потънал в мътилката на паметта му, вече не го плашеше с мъчителната несполука за любов. — И така, някой ни е затворил на тази яхта. Впрочем бихме могли да се намираме и в студио, нали? Тая светлина и тишина, снимките са почнали. И така, трябва да изиграем сценария „В началото на пролетта“.
Тя го прекъсна с импулсивния наивитет на младостта си.
— Кой е този някой?
— Е, мило момиче, задавате въпроси, които хората съвсем безсмислено си ги задават толкова хилядолетия! Кой ни е затворил на тая планета и какво трябва да правим по-нататък? Та ние до никъде нямаше да стигнем, ако сами не си решавахме какво да правим! Наричали са го „господ“, наричали са го „природа“, вие одеве го нарекохте „режисьора“, приемам! Готови! Кадър първи! Щрак!
Храбро заобиколил шезлонга, за да бъде в готовност край нея, той протегна дългите си ръце и рязко ги затвори като скриптерна дъска под нослето й. Бъдещата артистка се дръпна, но двойната гънчица над устната й вече участвуваше в играта и го изпълни с ново въодушевление.
— Къде е началото на пролетта? Въздухът? Въздухът мирише на пролет… — Ноздрите му вдъхнаха демонстративно дълбоко, но не уловиха никакъв мирис. — Е, това няма как да се покаже. Но въздухът, да, слънцето напича земята и зимната влага се надига нагоре, забулва цялото поле в инкубаторната си топлина. Капчуците, те все по-нетърпеливо отмерват времето с капките — секунди. — Споменатото време бликна в устата му като горчива слюнка, трябваше да се преглътне. — Какво още става в началото на пролетта?
— Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха — подсказа му ученичката с христоматийното стихотворение. — С първия пролетен дъжд колко надежди изгряха.
— Ще снимаме и надеждите — рече той, защото тя пресилено, като читалищна самодейка, ловеше с уста и длани невидимите пролетни капки. Не искаше да й отнема дъжда. — В плахи акварелни тонове, които постепенно ще сгъстяваме.
Изтича до мачтата, клекна, откъсна нещо в несъществуващия завет на портретните платна. Върна се с танцова стъпка и с ренесансов поклон й поднесе трите си пръста, събрани като за молитвено прекръстване:
— Първото кокиче за теб, моя първа обич!
Тя се постресна от унеса в лицето му, но сигурно й дожаля за играта и старателно пое кокичето.
— Целунете го, целунете го! Влюбените момичета така правят.
Изострените за целувка устни докоснаха нищото в пръстите й, после се засмяха.
— До тук всичко е много банално.