— Много ли пих снощи?
— Не ти знам мярката — отвърна тя все с тая обидна раздразнителност. Бе й казвал, че не умее да пие, и всичко бе й казал за себе си. Брегът ли я правеше такава?
На вратата той се обърна.
— А ти защо ме хвърли в морето?
— Как съм те хвърлила?
— Така! Бутна ме!
— Сънувал си! — тя чак сега погледна към него и както му се стори, презрително.
— Може — съгласи се той. — Но… доста предсказващ сън!
И скочи от стълбичките направо в каютата, за да не чуе отговора на закачката си, с която намекваше за лошото й държане. Когато се върна с пакетчето и ветроупорния кибрит, тя окончателно се издаде.
— Защо си купил тия глупави цигари?
— Какво им е глупавото?
— Безникотинови са.
— Не им разбирам. Видях ги веднъж на будката. Мемфис. А градът Мемфис е измислил бога на моята яхта, Птах. Както виждаш, понякога и от снобизма има полза.
Пакетчето не беше отваряно, но от година лежеше на яхтата, та бе се просмукало от влага. Тя трудно запали цигарата, всмукването изискваше усилия, обаче женските устни опитно измъкнаха дима.
Не бе я виждал досега да пуши. Лъхаше нещо циганско от нея, не само от мургавината и цигарата, лъхаше на тъмното ирационално неспокойствие, което това древно племе разнасяше из хилядолетията. Очите й също щяха да бъдат цигански, ако очните ябълки не обграждаха с такава чиста белота аметистовите ириси. Една циганка, която бе се отказала да пуши няколко дена, за да му се понрави или да не му мирише, когато я целува.
Понечи да й се отблагодари с милувка, но Алфа рече между две дълбоки издишвания:
— Какво ще правим сега?
Той вдигна капака на рубката, за да излиза димът.
— Можем да пуснем котвата, далече сме, няма кой да ни безпокои. Можем да продължим към пристанището или да се върнем обратно. Изобщо проблеми няма — повтори той вече с открита ирония, осъзнал, че и сам не знае какво да предприеме.
Тя пушеше тревожно като гимназистка в училищния клозет.
— Ти кое избираш?
— Май те е страх от брега?
— Чела съм, че хората се радват, щом видят бряг, нали той винаги е край на нещо! Винаги е нечия граница.
Брегът заприличваше постепенно на изсивяла от слънцето и дъждовете траурна лента.
Трябваше поне да му олекне, че тя първа произнесе думата „край“, а не му олекна. Имаше чувството, че е живял с тази жена стократно повече от трите дни и краят е естествен, не биваше да буди възражения. Но те като че ли лежаха някъде дълбоко в него, тежки и неясни, а той само не ги чуваше, защото сякаш цял живот, до пълно изтощение, се е блъскал в нея. Като в останала си непроницаема вселенска загадка. И всичко у него е било подчинено на този сляп устрем, който накрая се е поизчерпал в безплодието си, без обаче да се е отчаял. Подозираше още, че зад поведението й лежат странно изчезнали от паметта му конфликти, настояващи за обяснение, че то е предизвикано от нещо, което той е забравил или изобщо не е забелязал. И по-честно би било сега, вместо да си хрупа ябълката, да я запита простичко защо вижда брега само като край, но не намери смелост. Налагаше се тогава да се запита по-категорично и дали още обича тази жена…
При следващото излизане в морето, вече сам, щеше да потърси бордовия дневник, за да впише новия рейс, щеше да открие и записките. И да недоумява: скучно ли им е било един с друг, та са си досъчинявали своя кратък роман? Или в любовния си екстаз опияненото им съзнание е поискало да се овладеят взаимно с цялото си предишно битие — тласкани от себичната алчност на любовта, която жадува да погълне другия без остатък? Дълго щеше да се забавлява с хитроумната псевдонаучна конструкция: яхтата-фридмон, в чиято самотна вселена времето тече обратно! От това ставаше книга; за съжаление професионалният авторитет не му позволяваше да се занимава с научна фантастика. Но би могъл да я подари на някой писател, защо да погубва такава забавна идея!
Възнамеряваше в морето да пренапише популярно лекционния си курс. Издателството отдавна го очакваше, а той дори не го започна, убедил се, че когато една жена е способна така да изпълни три дни от живота ти, тя запълва и триста. Все си мислеше за нея, докато, изравяйки с мазохистично усърдие спомените за милите пикантерии на тяхното приключение, не бе започнало да му се струва, че описаното в записките може би наистина се е случило. Нима не я упрекна веднъж, че го е бутнала в морето — защо тогава решиха, че го е сънувал?
Вече и други неща като че ли помнеше, множество неща, но и действителното им тридневно бягство от света, не само записаната в дневника история щеше докрай да витае в съзнанието му като хаосното движение на блуждаещи частици от сън, чиято цялост си остава невъзвратима. А нима беше позволено на един що-годе сериозен учен да занимава мозъка си с подобни неща, камо ли да мисли за публикация, при която неминуемо трябваше да призовава за свидетел почтената съпруга на уважаван свой колега?