Выбрать главу

Седмица след завръщането му, при беглата им среща по време на университетския празник, той предпазливо щеше да потърси у нея потвърждението. Тя май не разбра за какво точно я питаше. Огледа се, възпря го със сладостна уплаха:

— Недей, моля те! Боже, какво безумство беше! — и го извика доста по-различно от първия път, в рубката. След което отново се озърна за мъжа си.

Не помнеше или не искаше да си го спомня?

Тогава той сам щеше да се помъчи да го забрави, но паметта му не се отказа да тъгува за него, като за отминало върхово състояние на целия му живот, като за вдъхновен скок в омайваща бездънност, завършил накрая с болезненото пльосване по корем върху ленивите вълни на делника.

Било ли е наистина, не е ли било — нямаше повече значение. Щом нещо лежи в спомените ни и ние виждаме себе си в него, то е било. Все едно дали е преживяно в действителност или в играта на въображението ни, което единствено осъществява неосъществимите наши желания. Защото… какво представлява всъщност действителността? Ще можем ли някога да отделим истинския свят от образите за него, които непрекъснато си изобретява човешката мисъл? И ще ли открием друго битие, което да ни носи повече радости, мъка и утеха от оная действителност, чието безкрайно платно неуморно тъчем, наяве и насън, за да го извезваме със собствените си видения?

А все така, въпреки съпротивата си, той щеше да заживее и с усещането, че някога, поради трагично недоразумение или чиста глупост, е пропуснал нещо истинно: една необикновена любов, някое голямо прозрение. Но нима не отнася времето всички ни с подобни усещания към брега на крайната забрава?

Повторно я срещна чак през зимата, на улицата. Отдалеч привлече вниманието му впечатляващата й елегантност: луксозното кожено палто, оригиналните ботушки, кокетното калпаче. Тя стъпваше с ботушките — жените се обръщаха подире им — по непознат нему начин, но той навярно не знаеше истинската й походка. В тясното пространство на палубата не бе възможно да се върви с такъв размах. Очите й блестяха без онова страдание, което първо бе го заинтригувало. И почти не се уплашиха, когато го съзряха.

— Цъфтиш! — демонстративно й се възхити той след не по-малко церемониалното ръкоцелуване.

Поруменяло от студа, лицето й бе станало още по-хубаво, но някак си банално хубаво — лице на щастлива с баналностите на живота жена. Тя побърза да му съобщи като хвалба и като предупреждение:

— Чакам дете.

Той се опита да реши наум едно несъставимо уравнение, защото неизвестното си оставаше неизвестно — не знаеше в кой месец е бременността й. При повечко самонадеяност би могъл да отсъди, че е негово. Не му ли каза веднъж, че искала да има дете, без той да знае? Преживя няколко драматични минути в очакване и не посмя да я запита. Или не беше от него, или за нея изобщо нямаше значение кой е бащата.

Доцентът бе получил неотдавна своята заслужена професура, трябваше да й честити благополучието, но болката му се изтърва:

— Тя била лесна твоята!

— Кое? — настръхна бившата Алфа.

Той се усмихна, защото се усети несправедлив. Без малко да я запита още дали е оперирала краката си — нямаше друго какво да й каже, но щеше отново да прозвучи подигравателно. Сега сигурно не й е до козметиката.

— Имам час за консултация — рече тя. — Засега всичко е наред, само повечко разходки. — И не го покани да я изпрати или да се разходи с нея.

— Ще стискам палци. За момче ли?

— Все едно. А ти какво правиш? — запита го тя, мъничко нащрек пред отговора му.

— Преподавам.

— Сигурно все така те обичат студентите.

— По-важно е изобщо да се научат да обичат. — Заприлича на укоряващ намек и той добави. — Науката, исках да кажа. Колкото и неблагодарна да е като усилие.

Бе я срещал и задочно — името й под няколко популярни статии. Личеше си в тях компилацията, но бяха написани темпераментно и сръчно. Забрави обаче да я похвали за тях. Погледа подире й, допълнително обиден от тази нейна нова походка. Под палтото бременността й не личеше, но тя сякаш издаваше на показ пълния си корем или отсега се упражняваше да го носи гордо и щастливо. Заболя го, че по такъв банален начин тя се откъсваше от него, но всъщност какво толкова бе се случило? И какво бяха търсили един в друг? Тя самата го каза, онова, за рибите… А може би тогава Вселената наистина е поискала нещо да им разкрие, но те, отново сами срещу нея, бяха предпочели да го отхвърлят като съновидение, да се занимават само със себе си. Напразно й се подигра, че нейната била лесна природата само временно я ощастливяваше, зареждайки плода в утробата й с всичките мъки на идните опити за познание.