Някакво хлапе изтича пред нея и тя се поспря да му даде път, а той си помисли, че ако от време на време по палубата на яхтата му припкаше някой такъв малчуган, щеше доста да му трепери. За миг дори го видя във водата и зверски стисна клепачите си, казвайки си, че ще го научи да плува, от бебе още ще го научи. Отдавна не бе имало за какво да се бои, а то май не е чак толкова полезно за човека. Може би трябваше все пак да отгледа едно дете. И си помисли още, че сигурно дълго ще тъгува за нея, което навярно ще му пречи.
Констатира го без особена болка, защото бе се съюзил вече с тъгата, и въпреки това стоя на тротоара, докато някой не му подвикна: „Хей, Фридмоне!“
Нямаше никой, разбира се. Тия дни пак така го стреснаха в коридора пред аудиторията. След лекцията, в която бе забавлявал слушателите си с куриозната хипотеза, един студент бе подвикнал с новонаучения термин, към приятеля си в излизащата зад гърба му тълпа. А професорът им отново се усети като мятащ се в безброя от себеподобни фридмон, смутен от осъзнаването на своята случайност. Но можеха ли фридмоните да тъгуват заради самотата си? И беше ли загубил Вселената, както казваше Лоурънс, заради една изчезнала от пътя му Алфа?
Не, Вселената си беше на мястото с всичките свои знайни и незнайни, и с тия крачещи из улицата около него загадки, сред които трябваше да си пробива път…
26
Беше си на мястото и сега, когато заедно я гледаха през широкото стъкло на командната кабина.
— Прощавай, че ти наруших единението с природата! — каза внезапно Алфа.
Изглежда, вече се примиряваше с брега или пък общото им досега течение бе се раздвоило и ги отнасяше към различни брегове.
Той несъзнателно замачка възглавничката на лявата си длан. Някаква болка се обаждаше невралгично в нея — сигурно беше я натъртил, без да усети. Кипна:
— Глупости! Нищо не си нарушила. Чисто фанфаронство, с което залъгвам безплодието и умората си. Проповядвам на студентите, че човекът е венец на природата, но за да бъде наистина такъв, е длъжен всеки миг осъзнато да действа с морала и облика на върхово нейно творение. Нещо като бунт, нали? Категорически императив, който призовава към действие и бунт, не към примирение, а човек може би има нужда понякога и от примирението. Гьоте казваше някъде: Да познаеш познаваемото и спокойно да се наслаждаваш на непознаваемото… Нещо такова беше. Затова бягам от време на време с яхтата си, да й кажа на тая природа, извини ме, моля те, загдето ти цепим атомите и така нататък. Но си е чисто лицемерие…
— Успокой се, капитане! — прекъсна го тя и сякаш го подготвяше за раздялата.
— Прощавай, сутрин съм такъв! От ендорфините ли, от кръвното ли, ти си биоложка, по ги знаеш тия работи!
— Вчера и онзи ден не беше — промълви тя почти без укор.
Една недоспала си жена искаше да се разсъни с някоя и друга цигара или да преглътне нещо заедно с дима им. А на него това „вчера и онзи ден“ се стори безкрайно проточено във времето. И като че ли друга жена витаеше из него. Имаше от нея сега само чувството — спомен, че са живели в дълъг, предълъг брак, в който до самоизяждане са се борили за надмощие, че са превърнали и яхтата в същата говорилня, каквато представляваше целият свят, но ето че са вече законно уморени — от любовта и от битките си.
— Разочаровах ли те? — добави Алфа след повече от минута.
Той още се питаше дали ще я обича и там, отвъд черната граница на брега, а сигурно би я обичал и в момента, ако цялото му тяло не се отвращаваше като махмурлия пияница от загнездилото се в него любовно изтощение? Поиска да я уязви, защото му се стори, че прехвърляше отговорността върху него:
— Аз те предупреждавах да не искаш да ме гледаш по бели гащи, нали!
— Обичам, те капитане! — неочаквано изхълца тя.
Блъвна облаче дим, смукна веднага нов облак, овладя се и понеже той нищо не каза, продължи с горчилката на примирението:
— И хората май са като рибите, дори в любовта не могат да бъдат истински заедно. Женската си пуска някъде хайвера, после някакъв рибок, който и да е…
— Не бяхме ли заедно? — обиди се той.
Тя потвърди не особено убедено:
— Бяхме.
И замълчаха, докато той не изтърси възможно най-безтактния въпрос, защото предложената тема го караше да се чувствува и виновен.
— Какво ще правиш после?
— Ще се оправя с доцента — не разбра тя въпроса му. И пак нарече мъжа си така, може би и в къщи така го назоваваше. — Той е добър човек, пък и за него сега е най-важното да си получи катедрата. Мисля, че по тая работа замина.