– Защо? – прошепна Габри на Одил. – Нещо лошо ли очаква да се случи?
– Шшшт – заповяда тихо Жана и всички млъкнаха. Спряха да дишат. – Те идват.
Сърцата им се свиха.
Питър пристъпи в ателието на Клара. Беше влизал стотици пъти и знаеше, че тя държи вратата отворена с причина. Нямаше какво да крие. Но незнайно защо се чувстваше виновен.
Огледа се бързо и отиде направо при големия статив в средата на помещението. В ателието миришеше на бои, лакове и дървесина с лек нюанс на силно кафе. С дългите години творене и варене на кафе тук стаята се бе пропила с усещане за комфорт. Защо тогава Питър изпитваше страх?
Спря пред статива. Клара бе покрила картината си. Втренчи се в плата, каза си да се маха оттам, умоляваше се да не го прави. Сам не повярва, когато видя, че посяга с дясната си ръка. Като човек, който бе напуснал тялото си и знаеше, че няма власт над онова, което ще се случи. Изглеждаше неизбежно.
Хвана изцапания стар плат и го дръпна.
Стаята бе притихнала. Клара копнееше да стисне ръката на Мирна, но не смееше да помръдне. За всеки случай. За да не привлече вниманието на онова, което ще се появи.
Изведнъж го чу. Всички го чуха.
Стъпки.
Завъртане на бравата.
Някой заскимтя като уплашено кученце.
И внезапно ужасно думкане раздра тишината. Дрезгав вой... Клара усети, че хората от двете ѝ страни стискат ръцете ѝ. Вкопчи се в тях отчаяно и заповтаря: „Благослови, Господи, този свещен хляб и нас, твоите раби. И насърчи ни да дадем на гладните. Амин.“
– Пуснете ме да вляза! – закрещя гласът от отвъдното.
– О, боже, това е гневен дух – промълви Мирна. – Ти си виновен – упрекна Габри, който седеше ококорен от ужас.
– Мамицата...! – виеше безплътният глас. – Мааамицата му!
Издрънча стъкло и на прозореца се показа ужасяващо лице. Наредените в кръг хора подскочиха и се задърпаха назад.
– По дяволите, Дороти, знам, че си там! – изкрещя гласът.
Клара никога не бе мислила, че това ще са последните думи, които ще чуе. Очакваше да са: „Какви ги вършиш!?“
Габри се изправи на разтрепераните си крака.
– Мили боже – прошепна, като се прекръсти. – Една от живите мъртви.
Зад стъклото Рут Зардо присви очи и му показа среден пръст.
Питър се втренчи в платното на статива. Стисна зъби и погледът му стана суров. Беше по-лошо от всичко, което очакваше, от всичко, от което се опасяваше, а Питър имаше много страхове. Пред него стоеше последната творба на Клара – картина, която щеше да покаже на влиятелния галерист от Монреал Дени Фортен. Досега Клара си твореше, незабелязана от никого, и създаваше неразбираеми произведения. Поне за Питър бяха неразбираеми.
Ненадейно самият Дени Фортен почука на вратата им един ден. Питър бе сигурен, че прочутият ценител с контакти в целия артистичен свят е дошъл, за да се види с него. Все пак той беше известният художник в семейството. Картините му се отличаваха с невероятно прецизни детайли, продаваха се за хиляди долари и украсяваха стените на най-богатите хора в Канада. Когато покани госта в ателието си обаче, Фортен учтиво му заяви, че картините му са добри, но той иска да говори с Клара Мороу.
Изненадата на Питър нямаше да е толкова голяма дори търговецът на картини да бе казал, че иска да се превърне в зелено човече и да отлети за Луната. Да види картините на Клара? Какво?! Втренчи се във Фортен и умът му блокира.
– Защо? – попита със заекване.
Фортен на свой ред го погледна изненадано:
– Нали тук живее Клара Мороу? Художничката? Една приятелка ми показа портфолиото ѝ. Нали е това?
Галеристът извади папка от куфара си и в нея наистина бе плачещото дърво на Клара. Плачеше думи. „Къде се е чуло и видяло дърво да плаче думи?“ Това се бе запитал Питър, когато Клара му показа картината за първи път. А сега Дени Фортен, най-изтъкнатият галерист в Квебек, твърдеше, че тя е уникално произведение на изкуството.
– Мои са! – каза Клара и се опита да се вмъкне между двамата. После удивена и сякаш насън разведе Фортен из ателието си. Разказа му за картината, над която работеше, скрита под парче плат.
Фортен дълго гледа статива, но не посегна да вдигне покривалото, дори не помоли Клара да го направи.
– Кога ще е готова?
– След няколко дни – отговори Клара, все още недоумяваше на какво се дължи интересът му.
– Да кажем, първата седмица на май? – Мъжът се усмихна и сърдечно стисна ръката ѝ. – Ще доведа кураторите си, за да решим.