Питър избухна в смях и по брадичката му потече уиски:
– И насърчи ни да дадем на гладните – продължи вместо Габри, като се вгледа във веселите сини очи на съпругата си.
– Амин – изрекоха всички в един глас, включително Клара, която също се разсмя.
– Произнесла си молитвата за благославяне на храната – изненада се Питър.
– Вече си мислех, че никога повече няма да вечерям.
Всички прихнаха да се смеят. Дори мосю Беливо избухна в гръмогласен гърлен смях и започна да бърше очите си.
– Появата на Рут със сигурност бе достоен завършек на сеанса – призна Клара, след като се овладя.
– Така или иначе, не мисля, че щеше да е успешен – обади се Жана.
– Защо? – попита Питър, любопитен да чуе оправданието ѝ.
– Боя се, че това място е твърде щастливо – обясни Жана, като се обърна към Оливие. – Заподозрях го още като влязох.
– По дяволите! Трябва да се направи нещо по въпроса.
– Защо тогава се съгласихте да направите сеанс? – попита Питър, сигурен, че сега вече ще я разобличи.
– Идеята не беше моя. Надявах се да прекарам вечерта с порция хубава паста и стари броеве на списание „Селски живот“. Наоколо няма лоши духове. – Погледна Питър в очите и усмивката ѝ помръкна.
– Освен един – обади се мосю Беливо.
Питър отмести очи от Жана и погледна към бакалина. Очакваше той да е насочил кривия си показалец обвинително към него. Но мосю Беливо гледаше замислено през прозореца.
– Какво искате да кажете? – попита Жана. Проследи погледа му, но през дантелената завеса и старото матово стъкло видя само топлите светлини на селските къщи.
– Там, горе – кимна Беливо. – Над селото. Няма да го видите, ако не знаете какво търсите.
Клара не погледна натам. Знаеше какво има предвид бакалинът и мислено го помоли да спре дотук.
– Но е там – продължи мъжът. – Ако погледнете към онзи хълм над селото, ще видите място, по-мрачно от всяко друго.
– Какво място? – попита Жана.
– Зло.
Стаята утихна. Дори огънят като че ли спря да пращи.
Жана отиде до прозореца и се загледа навън, над покривите на уютното селце. След малко успя да го различи на светлините на Трите бора – едно по-тъмно петно, което се открояваше в нощта.
– Имението „Хадли“ – прошепна Мадлен.
Жана се обърна към събралите се хора, които вече не си почиваха безгрижно, а изглеждаха плахи и изнервени. Мирна взе чашата си и отпи глътка уиски.
– Защо казвате, че е зло? – попита Жана. – Това е сериозно обвинение. Както за човек, така и за място.
– Там се случват лоши неща – отговори простичко Беливо и се обърна към останалите за потвърждение.
– Прав е – обади се Габри и хвана ръката на Оливие. После се обърна към семейство Мороу: – Да разкажа ли повече?
Клара погледна Питър, а той сви рамене. В момента имението „Хадли“ бе изоставено. От месеци никой не живееше там. Но Питър знаеше, че къщата не е празна. Най-малкото той самият бе оставил частица от себе си в нея. Не ръка, крак или носа си, слава богу. Беше се лишил от неща, които бяха безплътни, но имаха огромна тежест. Оставил бе там надеждата и доверчивостта си. Оставил бе вярата си. Изгубил бе и малкото, което бе имал. Там.
Питър Мороу знаеше, че имението „Хадли“ е прокълнато. То крадеше неща. Животи. И приятели. Души и вяра. Откраднало бе най-добрия му приятел – Бен Хадли. Чудовищната постройка на хълма връщаше само скръб.
Жана Шове се върна грациозно до камината и придърпа стола си по-близо, така че най-сетне да се присъедини към кръга. Опря лакти на хилавите си колене и се наведе напред. За първи път тази вечер Клара видя в очите ѝ пламък.
Всички насочиха вниманието си към художничката, която си пое дълбоко въздух. Проклятието на онази къща я преследваше още от идването ѝ в Трите бора преди повече от двайсет години, когато току-що се бе омъжила за Питър. Преследваше я и за малко да ѝ отнеме живота.
– Там бяха извършени убийство и отвличане. Както и опит за убийство. А по едно време в къщата живееха убийци.
Изненада се колко далечни ѝ звучаха тези събития.
Жана кимна и се обърна към бавно тлеещите въгленчета в камината.
– Баланс – изрече след малко. – Звучи логично. – Седна по-изправена, сякаш премина в друг режим. – Още щом пристигнах в Трите бора, го почувствах. Усещам го и сега, в този момент.
Мосю Беливо хвана ръката на Мадлен. Питър и Клара се притиснаха един към друг. Оливие, Габри и Мирна се примъкнаха по-близо. Художничката затвори очи и се опита да долови злото, което усещаше Жана. Но почувства само...