– Спокойствие – усмихна се леко гостенката. – От момента, в който пристигнах, усетих голяма доброта тук. Влязох в църквицата, мисля, че се казва „Свети Тома“, още преди да се настаня в пансиона, и поседях тихо. Почувствах само мир и задоволство. Това е старо село със стара душа. Четох плочите на стените на църквата и разгледах зацапаните стъкла. Мястото познава печал, хора, които са били убити преди отредения им час, катастрофи, войни, болести. Трите бора не е застраховано срещу тези неща. Но вие явно ги приемате като част от живота и не се вглъбявате в мъката. Тези убийства, за които говорите... познавахте ли жертвите?
Всички кимнаха.
– И все пак не изглеждате печални или парализирани от ужасното събитие. Изглеждате щастливи и в мир със себе си. Знаете ли защо?
Местните се загледаха втренчено в огъня, в чашите си, в пода. Как да опишат щастието? Удовлетворението от живота?
– Освобождаваме се – каза след известно време Мирна.
– Освобождавате се. – Жана кимна. – Но... – Замълча и погледна Мирна право в очите. Не предизвикателно. По-скоро умолително, сякаш я молеше да разбере онова, което ще каже. – Къде отива?
– Кое къде отива? – попита Габри след минута мълчание.
– Нашата мъка – прошепна Мирна. – Тя трябва да отиде някъде.
– Точно така. – Жана ѝ се усмихна като на особено надарена ученичка. – Ние сме енергия. Мозъкът и сърцето функционират чрез импулси. Организмът ни се зарежда от храната, която се трансформира в енергия: калориите. Това – вдигна ръце и потупа хилавото си тяло – е най-невероятната фабрика и тя произвежда енергия. Но ние сме също така емоционални и духовни същества и това също е енергия. Аура, вибрации, както искате го наречете. Когато се разгневиш – обърна се към Питър, – усещаш ли как се разтреперваш?
– Аз не се гневя – заяви Питър и срещна очите ѝ с хладен поглед. Беше му писнало вече от врели-некипели.
– Сега си разгневен, чувствам го. Всички го усещаме.
Обърна се към другите, които не коментираха думите ѝ от лоялност към приятеля си. Но съзнаваха, че има право. Усещаха гнева. Питър направо го излъчваше.
Художникът се почувства измамен от тази шаманка и предаден от собственото си тяло.
– Това е естествена реакция – продължи Жана. – Тялото изпитва силна емоция и изпраща сигнали.
– Вярно е – потвърди Габри, като погледна виновно Питър. – Усещам, че си ядосан, както и че останалите се чувстват неловко. По-рано тук имаше щастие. Всички бяха спокойни. Не беше необходимо някой да ми казва. Когато влезеш в стая, пълна с хора, не го ли усещаш веднага? Можеш да разбереш дали са радостни, или са напрегнати.
Габри се огледа и всички кимнаха, дори Беливо.
– В магазина бързо се научаваш да преценяваш хората. Дали са в лошо настроение, разстроени или опасни.
– Опасни? В Трите бора? – изненада се Мадлен.
– Non, c’est vrai[11] – призна бакалинът. – Никога не се е случвало. Но все пак съм нащрек, за всеки случай. Мога да разбера още щом влязат.
– Защото разчиташ езика на тялото – възрази Питър. – А не енергията им. – Вдигна ръце и ги разтресе подигравателно, сякаш треперят.
Мосю Беливо замълча.
– Не ви карам да вярвате – каза Жана. – Повечето хора не вярват. – Усмихна се на Питър по начин, който той възприе за снизходителен. – Всяко действие има последствия – добави неочаквано. – Ако извадим лошата енергия навън, какво ще ни се върне? Елементарно е.
Питър огледа лицата на събралите се. Всички слушаха съсредоточено, сякаш вярваха в тези глупости.
– Спомена за баланс – каза Мирна.
– Точно така. Природата е баланс. Действие и противодействие. Живот и смърт. Всичко е балансирано. Логично е, че имението „Хадли“ е близо до Трите бора. Те взаимно се уравновесяват.
– Какво искате да кажете? – попита Мадлен.
– Иска да каже, че имението „Хадли“ е нашата противоположност. Ако ние сме светлина, то е мрак – отговори Мирна.
– Трите бора е щастливо място, защото сте се освободили от мъката. Но тя не е отишла далеч. Събрала се е на хълма. В имението „Хадли“.
Сега Питър го почувства. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха. Всичко, от което се бе отърсил, беше оставило своя белег. И бе отлетяло направо в имението. То беше пълно със страховете им, скърбите им, гнева им.
– Защо не направим сеанс там? – обади се мосю Беливо.
Всички се обърнаха бавно и се втренчиха в него смаяно, сякаш камината бе проговорила и бе казала някаква страшна небивалица.
– Не знам... – измънка Габри и нервно се размърда на стола.
Инстинктивно се обърна към Клара. Без да го е искала, тя се бе превърнала във водач на компанията им. Дребничка, на средна възраст и леко пухкава, художничката бе рядка комбинация: едновременно разумна и чувствителна. Сега тя стана, взе шепа кашу и онова, което бе останало от уискито ѝ, и отиде до прозореца. Повечето лампи край площада бяха изгасени. Трите бора спеше. След като наблюдава няколко минути спокойствието отвън, премести поглед към черното петно на хълма. Постоя така, като отпиваше и дъвчеше. Размишляваше.