След няколко минути стоеше права. Със затворени очи излезе насред окичена с цветя сцена. В Осло. Там беше, нали? Няма значение.
Изтъкнатата публика – хора с вратовръзки, фракове и вечерни рокли – беше на крака. Ръкопляскаше. Не. Плачеше.
Одил спря по средата, за да благодари за овациите. Постави ръка на гърдите си и направи лек реверанс – жест на огромна скромност и достойнство.
Кралят, и той просълзен, я награди с копринен церемониален колан.
– За мен е огромно удоволствие, мадам Монман, да ви връча Нобеловата награда за поезия.
Тази вечер обаче силните аплодисменти не я трогнаха, не я обгърнаха и не я защитиха от подозрението, че околните са открили що за жалка дребна душица е тя. Не я предпазиха от неуспешните опити да се адаптира в свят, където всички освен нея знаят правилата.
Но Одил бе наясно с нещо, което никой друг не знаеше. Нейната малка тайна. Всички онези хора, присъствали на сеанса, се страхуваха от зли духове, но чудовището не бе от отвъдния свят, а от този.
Одил Монман знаеше кой е злодеят.
Когато Мадлен се прибра, Хейзъл изглеждаше разсеяна.
– Не можах да заспя – каза и наля по чаша чай. – Сигурно защото се вълнувам, че Софи се прибира.
Мадлен разбърка чая си и кимна. Хейзъл винаги бе малко неспокойна, когато Софи си идваше. Появата ѝ смущаваше спокойния им живот. И не защото беше голяма купонджийка или пък вдигаше много шум. Не, причината беше друга. В уютния им дом изведнъж се появяваше напрежение.
– Занесох храна на горката мадам Белоус.
– Как е тя? – попита Мад.
– По-добре, но още я боли.
– Знаеш, че би трябвало мъжът и децата ѝ да се грижат за нея.
– Да, но не го правят.
Понякога Хейзъл се изненадваше от суровостта, която виждаше у Мадлен. Сякаш не ѝ пукаше за хората.
– Ти си добър човек. Дано поне едно „благодаря“ да ти е казала.
– Бог ще ме възнагради – заяви Хейзъл и театрално вдигна ръка към челото си.
Двете се засмяха. Едно от многото неща, които Мад харесваше у Хейзъл, бе добротата ѝ. Както и факта, че не се взема много на сериозно.
– Ще правим още един сеанс – обяви Мадлен, топна бисквитка в чая си и лапна наквасената тестена маса. – В неделя вечерта.
– Да не би духовете да се оказаха твърде много, за да се справите с тях на един сеанс? На смени ли ги разделихте?
– Прекалено малко са. Медиумката обясни, че бистрото е твърде щастливо място.
– А дали не е казала „гейско“[13]?
– Възможно е – усмихна се Мад. Знаеше, че Хейзъл и Габри са добри приятели и от години работят заедно в женското дружество към англиканската църква. – Така или иначе, в бистрото няма духове. Затова ще отидем в имението „Хадли“.
Мад наблюдаваше приятелката си. Хейзъл се ококори и след малко попита:
– Сигурни ли сте, че е разумно?
– Влизал ли си тук? – извика Клара от ателието си.
Питър се вцепени, докато подаваше кучешка бисквита на Люси. Животното замаха още по-енергично с опашка, втренчено в лакомството, сякаш можеше да го премести със силата на желанието си. Ако ставаше така, вратата на хладилника щеше да е постоянно отворена.
Клара надникна от вратата на ателието. На лицето ѝ се четеше само любопитство, но Питър имаше чувството, че тя го обвинява. Опита се да измисли оправдание, но знаеше, че не може да я излъже. Поне за това.
– Влязох, докато беше на сеанса. Имаш ли нещо против?
– Дали имам против? Поласкана съм. Нещо ти трябваше ли?
Дали да каже, че му е трябвало малко кадмиево жълто? Четка номер четири? Линийка?
– Да. – Прегърна я през кръста с дълга ръка. – Трябваше да видя картината ти. Извинявай. Май беше по-добре да изчакам да се върнеш и да те попитам дали може. – Очакваше реакцията ѝ с трепет и свито сърце.
Клара го погледна и се усмихна:
– Наистина ли си искал да я видиш? Това е прекрасно!
Питър потрепери.
– Хайде, ела. – Клара го хвана за ръка и го заведе при онова нещо по средата на стаята. – Кажи ми какво мислиш.
Творбата ѝ бе толкова красива, че го болеше да я гледа. Да. Точно така. Болката, която усещаше, не идваше отвътре, не. А извън него.
– Невероятна е, Клара. – Хвана я за ръката и я погледна в ясните сини очи. –Най-красивото нещо, което си правила. Адски се гордея с теб.
Клара отвори уста, но не успя да издаде звук. През целия си живот като творец бе чакала Питър да разбере, да „схване“ някоя от творбите ѝ. Да види нещо повече от платно, изрисувано с бои. Да почувства изкуството ѝ. Знаеше, че не трябва да му отдава чак такова значение; че това е слабост. Че приятелите ѝ, които се занимават с изкуство, включително Питър, казват, че трябва да твориш заради себе си и да не се интересуваш какво мислят другите.