– Прекрасни са – каза Габри, взе мъничка, изящно изработена гъска от марципан и отхапа главата ѝ.
– Габри! – смъмри го партньорът му Оливие, като дръпна гъската от едрата му ръка. – За децата е!
– Ами, просто искаш всичко за себе си! – Габри се обърна към Мирна и прошепна така, че всички да го чуят: – Само това ни липсваше. Гейове да раздават шоколадови десерти на децата. Трябва да уведомим „Морално мнозинство“!
Русокосият и срамежлив Оливие се изчерви силно.
Мирна се усмихна. Самата тя приличаше на огромно великденско яйце: тъмна, топчеста и обгърната с кафтан в ярколилаво и червено.
Повечето жители на селцето бяха в бистрото, скупчени край полирания бар или разположени в удобните стари фотьойли в салона. Цялата мебелировка се продаваше. Бистрото на Оливие беше същевременно и антикварен магазин. Всеки предмет бе снабден с етикет и цена, включително Габри, когато се почувстваше недооценен.
Беше началото на април и в откритите камини гореше огън, който хвърляше топли отблясъци върху широките чамови дъски на пода, придобили кехлибарен цвят от времето и слънцето. Из помещението сновяха келнери и разнасяха напитки и меко, полутечно сирене бри от фермата на мосю Паже. Бистрото, разположено до затревения селски площад, бе сърцето на старото квебекско селце. От двете му страни – свързани помежду си чрез вътрешни врати – бяха подредени другите магазини и обгръщаха къщите като древна тухлена стена. Бакалницата на мосю Беливо, пекарната на Сара, после бистрото и накрая, в самия край на редицата, книжарницата за нови и употребявани книги на Мирна. Три чепати бора се издигаха в другия край на площада от незапомнени времена като мъдреци, които най-сетне са открили това, което са търсели. От периферията на селото като паяжина се разклоняваха черни пътища, които водеха към планината и горите.
Но Трите бора бе забравено село. Времето се вихреше и бушуваше край него, понякога го връхлиташе, но никога за дълго, а и никога не оставяше твърде дълбока следа. От стотици години селцето се гушеше в пазвите на суровите канадски планини, скрито и защитено, и ако някой го откриеше, това ставаше по чиста случайност. Понякога изморен пътешественик преваляше хълма и когато погледнеше надолу, виждаше като Шангри-Ла подредените в кръг гостоприемни стари къщи. Някои имаха каменни, изветрели от времето стени и бяха градени от първите заселници по тая земя, осеяна с могъщи дървета и препъващи канари. Други бяха от червени тухли, строени от лоялистите[1], които търсели убежище. Трети бяха в типичния квебекски стил: със стръмни метални покриви, приветливи стрехи и широки веранди. В другия край пък беше бистрото на Оливие, което предлагаше café au lait[2] и прясно изпечени кроасани, както и приятни разговори, компания и внимание. Попаднеше ли веднъж в Трите бора, човек никога не забравяше селото. Но можеше да го открие само онзи, който се е изгубил.
Мирна погледна приятелката си Клара Мороу, а тя ѝ се изплези. Мирна последва примера ѝ и Клара завъртя очи. Мирна също завъртя своите и се настани до нея на дивана, обърнат към камината.
– Да не си пушила градински торф пак, докато бях в Монреал?
– Този път не съм – засмя се Клара. – Имаш нещо на носа.
Мирна опипа лицето си, намери „нещото“ и го погледна.
– Хмм, това е или парче шоколад, или люспа кожа. Има само един начин да се провери. – И лапна черната частица.
– Боже мой! – възкликна Клара. – И се чудиш защо не си омъжена.
– Не се чудя. Просто нямам нужда от мъж, който да ме допълва.
– О, така ли? Ами Раул?
– Аха, Раул... – изрече Мирна замечтано. – Той беше сладък.
– Да, беше гумено мече – съгласи се Клара.
– Той ме допълваше. Дори повече – добави книжарката, като поглади големия си корем, пищен като всичките ѝ форми.
– Я гледайте! – преряза разговора им остър като бръснач глас.
Рут Зардо стоеше насред бистрото, вдигнала във въздуха шоколадово зайче, сякаш е граната. Фигурката бе от горчив черен шоколад, имаше дълги уши, настръхнали, сякаш заекът се ослушва, и толкова реалистична муцуна, че Клара очакваше животинчето всеки момент да размърда деликатните си захарни мустаци. В лапите му имаше кошничка, изплетена от бял и млечен шоколад, а в нея – десетина изящно изрисувани яйца. Беше толкова красив, че Клара се молеше Рут да не го запокити нанякъде.
1
Жители на американските колонии, които останали верни на британската монархия по време на войната за независимост (1775–1783). – б. р.