– Това е заек – изръмжа възрастната поетеса.
– И аз ги ям – каза Габри на Мирна. – Това е навик. Навик да ядеш зайци.
Мирна се засмя и веднага съжали, защото Рут обърна изпепеляващия си поглед към нея.
– Рут! – Клара стана и се приближи предпазливо към старата поетеса, като взе чашата с уиски на мъжа си Питър за залъгалка. – Остави на мира зайчето.
– Това е заек – повтори Рут, сякаш говореше на бавноразвиващи се деца. – Какво прави тогава с тези? – Посочи яйцата. – Откога зайците носят яйца? – продължи да настоява, като изгледа смаяните хора в бистрото. – Не се бяхте замисляли над това, а? Откъде ги е взел? Вероятно от шоколадови кокошки. Заекът явно е откраднал яйцата на шоколадовите кокошки, които сега търсят дечицата си. Страхотно!
Най-странното бе, че докато възрастната поетеса говореше, Клара наистина си представи шоколадови кокошки, които се суетят отчаяно в търсене на яйцата си. Яйца, откраднати от Великденския заек.
С тези думи Рут пусна шоколадовото зайче на земята и то се разби на парченца.
– О, боже! – възкликна Габри и се втурна да чисти. – Беше за Оливие!
– Наистина ли? – трогна се партньорът му, съвсем забравил, че лично той е купил заека.
– Великден е смахнат празник – добави зловещо Рут. – Никога не съм го харесвала.
– Вече и той не те харесва – отбеляза Габри, като държеше счупеното зайче, сякаш е наранено дете.
„Толкова е нежен“ – помисли си Клара не за първи път. Габри бе толкова висок, толкова внушителен, че хората често забравяха каква чувствителна душа има. Спомняха си го само в моменти като този, когато той грижовно приласкаваше някой умиращ шоколадов заек.
– Замислете се как празнуваме Великден – продължи възрастната поетеса, като дръпна чашата на Питър от ръката на Клара и изгълта на един дъх уискито. – Търсим яйца и ядем топли козунаци във формата на кръст.
– И ходим на черква – добави мосю Беливо.
– Повече са тези, които ходят в пекарната на Сара. Купуват си сладкиши с формата на уред за изтезания. Сигурно ме мислите за луда, но навярно съм единствената нормална тук.
След стъписващата си тирада Рут се обърна и закуцука към вратата. Преди да излезе, се обърна и предупреди:
– Не слагайте шоколадови яйца за децата. Ще се случи нещо лошо.
И като Йеремия, плачещия пророк, се оказа права. Наистина се случи нещо лошо.
На другата сутрин яйцата бяха изчезнали. Останали бяха само опаковките им. Отначало жителите на селото заподозряха, че по-големите деца или дори Рут са саботирали събитието.
– Гледайте! – каза Питър и показа разкъсаните остатъци от кутия на шоколадово зайче. – Има следи от зъби. И от нокти.
– Значи е била Рут – отбеляза Габри, като взе кутията и я огледа.
– Погледнете тук! – Клара се затича след хартийка от бонбон, която вятърът бе понесъл по тревата. – И тази е разкъсана.
След като прекараха цялата сутрин в търсене на опаковки от великденски яйца и в почистване на боклуци, повечето жители на селото отново се събраха при Оливие, за да се стоплят на огъня.
– Е – каза Рут на Клара и Питър, докато обядваха в бистрото, – сега вярвате ли ми?
– Признавам, че е очевидно – засмя се Питър, докато отхапваше от запечения си до златисто croque-monsieur[3], върху който разтопеният камамбер едва задържаше парченца пушена шунка.
Бистрото жужеше като кошер. Изнервени родители се опитваха да подкупят с лакомства разплаканите си деца.
– Всяко диво животно в радиус от километри е било в селото тази нощ – заяви Рут, като бавно разбърка бучките лед в уискито си. – За да ядат великденски яйца. Лисици, еноти, катерички...
– Мечки – допълни Мирна, щом седна при тях на масата. – Боже, това е страшничко. Всичките тия изгладнели мечки, които излизат от бърлогите си озверели, след като са спали цяла зима...
– Представете си колко са се изненадали, като са открили шоколадови яйца и зайчета! – поде Клара, докато похапваше яхния с парченца сьомга, миди и скариди. Отчупи залъче от хрупкавата си франзела и го намаза със специалното сладко масло на Оливие. – Мечките сигурно се чудят и маят какво ли чудо е станало, докато са спали.
– Не всичко, което възкръсва, е чудо – заяви Рут, като вдигна очи от кехлибарената течност и обяда си и се загледа през прозореца навън. – Не всичко, което се връща към живот, трябва да се съживи. Пролетта е смахнат сезон. Един ден вали дъжд, на следващия – сняг. Нищо не е сигурно. Непредсказуема е.