Възрастният мъж стори същото. След смъртта на жена му се случваше рядко, но ето че сега на лицето му се появи усмивка – още една причина Клара да харесва Мадлен. После двамата, понесли кошнички с великденски яйца в ръце, се отдалечиха под лъчите на късното априлско слънце. Най-младата и нежна светлина на годината озари тяхната млада и крехка връзка. Беливо – висок, слаб и леко прегърбен – стъпваше, сякаш са му пораснали криле.
Клара се изправи, разкърши четирийсет и осем годишното си тяло и се огледа. Пред нея се откри пейзаж от задници. Всеки жител на селото се бе надупил и криеше яйца насред затревения площад. Художничката съжали, че не си е взела скицника.
В Трите бора със сигурност нямаше нищо модерно, нищо шикозно или на гребена на вълната. Всъщност селото не можеше да се похвали с никое от нещата, които бяха важни за Клара преди двайсет и пет години, когато завърши колежа. Тук нищо не беше специално проектирано. Селото като че ли бе следвало примера на трите бора на площада и бе израсло от земята около тях.
Клара вдиша дълбоко ароматния пролетен въздух и погледна към къщата, в която живееше с Питър. Беше тухлена, с дървена веранда и каменна стена откъм главната улица. Портата на двора и входната врата бяха свързани с алея, която се виеше край няколко напъпили ябълкови дръвчета. Клара хвърли поглед към близките къщи. Подобно на обитателите си, домовете в Трите бора бяха солидни и пригодени към обкръжението си. Преживели бяха бури и войни, нещастия и скръб. Така се бе създала общност от добри и състрадателни хора.
Клара обичаше селото. Къщите, магазините, затревения площад, цветните градини и дори изровените от влага улици. Харесваше ѝ, че Монреал е само на два часа с кола оттук, а американската граница е буквално през един хълм. Но най-много обичаше хората, които прекарваха всеки Разпети петък в криене на дървени яйца за децата.
Тази година Великден бе късно, към края на април. Не винаги имаха късмет с времето. Поне веднъж, откакто Клара живееше тук, селото се бе събудило на празника с дебела покривка от пресен пролетен сняг, заровил крехки пъпки и боядисани яйца. Често беше такъв кучи студ, че се налагаше от време на време да се спасяват с греян сайдер или топъл шоколад в бистрото на Оливие, като стискаха топлите чаши с треперещи премръзнали пръсти.
Но не и днес. Беше прекрасен априлски ден. Съвършеният Разпети петък – слънчев и топъл. Снегът се бе стопил дори на сенчестите места, където обикновено се задържаше. Тревата растеше, а около всяко дърво имаше ореол от най-нежно зелено. Сякаш аурата на Трите бора изведнъж бе станала видима: златна, с трептящ зелен край.
Луковичките на лалетата започваха да разпукват земята и скоро селският площад щеше да се покрие с пролетни цветя, които да изпълнят селото с ухание и наслада: тъмносини зюмбюли и синчец, весело поклащащи се нарциси, кокичета и ароматна момина сълза.
Този Разпети петък Трите бора ухаеше на свежа почва и надежда. И може би на някой и друг червей.
– Каквото и да приказваш, няма да отида! – чу Клара трескав злобен шепот.
Клекнала бе във високата трева до езерото. Не виждаше кой говори, но осъзна, че хората са на моравата, току до нея. Жената, която бе чула, говореше на френски, но бе толкова напрегната и разстроена, че Клара не можеше да разпознае гласа ѝ.
– Става въпрос за безобиден сеанс – заяви мъжки глас. – Ще бъде забавно.
– Това е светотатство, за бога! Спиритически сеанс на Разпети петък?!
Последва пауза. Клара се почувства неудобно. Не защото подслушваше, а понеже краката ѝ почнаха да изтръпват.
– Стига, Одил. Ти дори не си религиозна. Какво толкова може да стане?
„Одил ли?“ – замисли се Клара. Единствената Одил, която познаваше, беше Одил Монман. А тя бе...
Жената отново прошепна:
Тъй както мраз и червей вреден
оставят белег във гората,
белязва скръб с дъха си леден
на старец и дете сурата.
Настъпи неловко мълчание.
... много некадърен поет, завърши мисълта си Клара.
Одил бе изрекла стиха тържествено, сякаш той разкриваше и друго освен посредствения ѝ поетичен талант.
– Аз ще те пазя – каза мъжът.
Сега Клара го позна, беше приятелят на Одил, Жил Сандон.
– Защо толкова искаш да отидеш, Жил?
– За забавление.
– Или защото тя ще е там?
Настъпи пълна тишина (макар че коленете на Клара вече пищяха от усилието).
– Той също ще е там – настоя Одил.
– Кой?
– Знаеш кой. Мосю Беливо. Имам лошо предчувствие, Жил.
Последва нова пауза. Когато Сандон заговори, гласът му звучеше напрегнато и равно, сякаш мъжът полагаше огромно усилие да потисне някаква емоция: