— Трябва да видим нараняванията на рамото и на крака — тихо каза Трент на сестрата.
Тя донесе две пакетчета с гумени ръкавици — едните за нея, другите за мен. Момчето беше голо под чаршафа, кожата му беше зацапана на ивици, а ноктите му бяха мръсни. Пациентите в тежко състояние не биваше да се къпят.
Трент се напрегна, когато сестрата свали превръзките от раните.
— Божичко — задъхано изрече той. — Изглежда още по-ужасно от снощи. Исусе! — Поклати глава и отстъпи една крачка назад.
Ако някой ми беше казал, че момчето е било нападнато от акула, можеше и да му повярвам, стига да не бяха гладките ръбове на раните, явно нанесени с някакъв тънък, остър инструмент от рода на бръснач или нож. Късове плът, големи колкото отпечатък от лакът, бяха изрязани в областта на дясното рамо и от вътрешната страна на дясното бедро. Отворих лекарската си чанта, извадих линийка и премерих големината на раните, без да ги докосвам, а после направих снимки.
— Виждате ли неравностите и нарезите по ръбовете? — попита Трент. — За тях ви говорих. Сякаш е изрязал някаква фигура върху кожата, а после я е заличил.
— Има ли някакви разкъсвания на аналния отвор? — попитах сестрата.
— Когато му мерих ректалната температура, не забелязах разкъсвания, и при вкарването на тръбичките никой не е забелязал нищо особено по устата му или в гърлото. Проверих и за стари счупвания и наранявания.
— Ами татуировки?
— Татуировки ли? — попита тя, сякаш никога не беше виждала такова нещо.
— Татуировки, брадавици, белези от рани. Нещо, което някой е решил да махне по някаква причина — рекох аз.
— Нямам представа — смутено изрече сестрата.
— Ще отида да попитам родителите му — каза Трент, бършейки потта от челото си.
— Може да са отишли в кафенето.
— Ще ги намеря — рече той и излезе.
— А какво смятат лекарите? — попитах сестрата.
— Той е в много критично състояние и не реагира — с безстрастен глас ми съобщи тя онова, което и така бе ясно.
— Може ли да видя мястото, където е влязъл куршумът? — попитах.
Тя разхлаби бинтовете около главата му и повдигна марлята, тогава зърнах малката черна дупчица с обгорели ръбове. Раната беше на дясното му слепоочие, малко нагоре.
— Преминал е през челната кост, така ли? — попитах аз.
— Да.
— Правили ли са му ангиография?
— Поради отока циркулацията не достига до мозъка. Електроенцефалограмата не показва мозъчна активност. Мозъчният потенциал е нулев.
Отпуснала надолу облечените си с ръкавици ръце, тя стоеше от другата страна на леглото и изброяваше различните тестове и операции, извършени с цел да се намери начин да се намали вътрешномозъчното налягане. Имах предостатъчно опит, за да знам много добре, че е по-лесно да говориш безстрастно за един пациент, когото никога не си виждал буден. А Еди Хийт никога нямаше да дойде на себе си. Мозъчната му кора вече не функционираше. Онова, с което мислеше и усещаше, което го правеше човек, вече го нямаше. Жизнените му функции бяха запазени, но мозъкът му не функционираше. Това беше едно дишащо тяло, едно туптящо сърце, поддържано изкуствено.
Започнах да оглеждам тялото, за да видя дали е бил наранен при самоотбрана. Толкова внимавах да не разместя многобройните тръбички, че когато той стисна ръката ми, изведнъж се стреснах. Подобни рефлексни движения не са необичайни за хора със затихнала дейност на мозъчната кора. По същия начин едно бебе може да сграбчи палеца ви — рефлекс, който изобщо не е свързан с мисловен процес. Нежно освободих ръката си и дълбоко поех дъх в очакване да се успокои сърцето ми.
— Открихте ли нещо? — попита ме сестрата.
— Пречат ми всички тези тръбички.
Тя оправи превръзките и придърпа чаршафа до брадичката на момчето. Свалих ръкавиците си и ги хвърлих в кофата за смет. В този миг се появи детективът Трент, погледът му изглеждаше малко налудничав.