— Как се чувстваш? — попитах я аз, докато зашивах V-образния разрез.
— Малко съм отмаляла, но иначе съм добре.
Известно време мълчеше и ме наблюдаваше, а после добави:
— Докато бях горе, размислих. Струва ми се, че не трябва да ме включваш в списъка на свидетелите.
Учудено вдигнах очи. Беше обичайна практика онзи, който присъства на аутопсия, да бъде включен като свидетел в официалния доклад. Желанието на Сюзън не беше от голямо значение в случая, но изглеждаше странно.
— Аз не участвах при извършването на аутопсията — продължи тя. — Искам да кажа, че ти помогнах при външния оглед, но след това не съм присъствала. И знам, че това дело ще бъде голяма работа… ако изобщо хванат някого. Ако изобщо се стигне до съд. И ми се струва, че е по-добре да ме няма в списъка, след като не съм присъствала, както вече ти обясних.
— Добре — рекох аз. — Това не е проблем.
Сюзън ми остави ключовете и си тръгна.
Един час по-късно потърсих Марино — използвах телефона, който беше в колата ми.
— Познаваш ли директора на затвора на Спринг Стрийт? — попитах го аз.
— Франк Донахю. Къде се намираш?
— В колата си.
— Така си и помислих. Може би половината шофьори на камиони във Върджиния те слушат в момента.
— Няма какво толкова да чуят.
— Разбрах за момчето — каза той. — Привърши ли с него?
— Да. Ще ти се обадя от къщи. А междувременно можеш да направиш нещо за мен. Трябва веднага да огледам някои неща в затвора.
— Проблемът е, че ако се намесиш в работите на затвора, и той ще се намеси в твоите.
— Затова ти ще дойдеш с мен — отвърнах.
След като бях изкарала два жалки семестъра под опеката на бившия си професор, аз поне знаех, че трябва да бъда подготвена. Тъй че в събота следобед ние двамата с Марино потеглихме към щатския затвор. Небето беше оловносиво, вятърът огъваше дърветата край пътя и цялата вселена сякаш се тресеше от треска, отразявайки моето състояние.
— Искаш ли да знаеш моето лично мнение? — попита Марино, когато потеглихме. — Позволяваш на Грюман да те разиграва.
— Нищо подобно.
— Тогава защо при всяка екзекуция, с която и той е свързан, ти се държиш по този начин?
— А ти как би се справил с моето положение?
Той прибра запалката си.
— Точно като теб. Ще огледам дяволски добре трупа и електрическия стол, ще документирам всичко и ще му кажа, че е пълен глупак. Или още по-добре — ще кажа на пресата, че е пълен глупак.
Грюман бе цитиран в сутрешния вестник — казал, че Уодел не е получавал достатъчно храна и че по тялото му имало наранявания, които аз не съм можела да обясня.
— И какво става все пак? — попита Марино. — Да не би той да е защитавал тези гадове още, когато си била в юридическия факултет?
— Не. Преди няколко години му предложиха да стане директор на затворническата клиника в Джорджтаун. Тогава започна да се занимава с такива случаи на обществени начала.
— Сигурно му хлопа дъската.
— Той е твърдо против смъртното наказание и винаги успява да вдигне много шум около случаите, с които се заема. Да не говорим за случая „Уодел“.
— Аха. Свети Ник, покровителят на мръсниците. Страхотно, а? — рече Марино. — Защо не му изпратиш цветни снимки на Еди Хийт и не го помолиш да отиде да поговори с близките на момчето? Ще видиш тогава какво ще мисли за онзи гад, който е извършил това престъпление.
— Нищо не може да промени мнението на Грюман.
— Той има ли деца? Жена? Въобще някакви близки?
— Това не променя нещата, Марино. Предполагам, че не сте открили нищо ново за Еди.
— Не, нищо. И от окръжната полиция няма новини. У нас са дрехите му и куршумът. Може би в лабораториите ще имат късмет да открият нещо с помощта на твоите материали.
— А какво става с ПЗУП? — попитах аз, сещайки се за Програмата за задържане на углавни престъпници, разработена от ФБР, в която Марино и специалистът от ФБР Бентън Уесли участваха на регионално ниво.
— Трент подготвя формулярите, след около два дни ще ги разпратим — отговори Марино. — Снощи казах на Бентън за нашия случай.
— Мислиш ли, че Еди е от онези, които влизат в чужди коли?
— Според родителите му не е бил такъв. Или става въпрос за изненадващо нападение, или някой е спечелил доверието му и после лесно се е справил с него.
— Той има ли братя и сестри?
— Брат и сестра, и двамата са с десетина години по-големи от него. Еди бил изтърсакът — каза Марино и в този миг затворът изникна пред нас.
В резултат на дългогодишното занемаряване гипсовата му фасада бе придобила някакви размазани мръснорозови оттенъци. Прозорците бяха тъмни, покрити с плътни пластмасови плоскости, очукани и блъскани от вятъра. Излязохме на Белвъдиър, а после завихме наляво по Спринг Стрийт — мизерна павирана отсечка, свързваща две напълно противоположни реалности. На няколко пресечки след затвора тя просто свършваше при Геймбълс Хил, където бялата сграда на „Етил Корпорейшън“ се бе разположила върху едно възвишение с идеална морава подобно на голяма бяла чапла, кацнала край сметище.