Още врати бяха отключени и ние се намерихме на двора — квадрат, покрит с кафеникава трева и заобиколен с грозни стени. Нямаше дървета. Караулни кули имаше на всяка чупка на стените, а вътре се виждаха дебело облечени мъже с пушки в ръце. Вървяхме бързо и мълчаливо, а суграшицата щипеше бузите ни. Слязохме няколко стъпала надолу, завихме по друг коридор и стигнахме до една желязна врата, която беше много по-масивна от останалите.
— Източното подземие — каза Робъртс и пъхна един ключ в ключалката. — Тук никой не би искал да дойде.
Влязохме в отделението на смъртните.
Покрай източната стена бяха подредени пет килии, всяка снабдена с желязно легло, бяла порцеланова мивка и тоалетна. В средата на централното помещение имаше голямо бюро и няколко стола, където седяха пазачите, щом килиите на смъртните бяха заети.
— Уодел беше във втора килия — посочи Робъртс. — Според законите на щата затворникът трябва да бъде докаран тук петнайсет дни преди екзекуцията.
— Кой имаше достъп до него, когато беше тук? — попита Марино.
— Хората, които винаги имат достъп до килиите на смъртните. Адвокати, свещеник, членовете на смъртния отряд.
— Отряд ли? — попитах аз.
— Състои се от затворнически пазачи и надзиратели, чиято самоличност се пази в тайна. Отрядът се включва, когато тук пристигне някой затворник. Те го пазят и се грижат за всичко от началото до края.
— Май това не е много приятна задача — каза Марино.
— Това не е задача, всичко е въпрос на избор — отговори Робъртс, който бе придобил нападателния и непроницаем вид на треньор, интервюиран след големия мач.
— И не ви ли притеснява? — попита Марино. — Е, искам да кажа, хайде сега, аз самият видях как Уодел се качи на електрическия стол. Това би трябвало да ви притеснява.
— Ни най-малко. После си отивам у дома, изпивам няколко бири, лягам да спя.
Той извади пакет цигари от горното джобче на униформената си риза.
— Значи според Донахю вие искате да знаете как се е случило всичко. Аз ще ви го опиша. — Седна върху бюрото и запали цигара. — В определения ден, на десети декември, на Уодел беше разрешена двучасова среща с най-близките роднини, в случая това беше майка му. Около един по обед му сложихме вериги и белезници и го заведохме в стаята за посетители. В пет часа той изяде последното си ядене. Искаше говежда пържола, салата, печени картофи и кекс с орехи. Всичко това бяхме поръчали в „Бонанза“. Той сам не избра ресторанта. Редът не е такъв. И както е според правилника, бяха поръчани два еднакви обяда. Единия даваме на затворника, другия — на член от смъртния отряд. Това се прави, за да е сигурно, че някой прекалено ентусиазиран главен готвач няма да се постарае да ускори пътешествието на затворника до отвъдния свят, като подправи храната му с нещо допълнително, например арсеник.
— Уодел изяде ли яденето си? — попитах аз, като се сетих за празния му стомах.
— Всъщност той не беше гладен… Помоли ни да му запазим храната за следващия ден.
— Сигурно е очаквал, че губернаторът Норинг ще го помилва — каза Марино.
— Не знам какво е очаквал. Просто ви съобщавам какво каза Уодел, когато му сервирахме яденето. После в седем и половина в килията му влязоха двама от пазачите, за да проверят личните му вещи и да го попитат какво иска да направим с тях. Става въпрос за един ръчен часовник, един пръстен, дрехи, писма, книги. В осем часа го изведоха от килията. Обръснаха главата му, лицето му и десния глезен. Претеглиха го, окъпаха го и го облякоха в дрехите, които щеше да носи на електрическия стол. После го върнаха в килията му. В десет и четирийсет и пет прочетоха смъртната присъда в присъствието на смъртния отряд. — Робъртс стана от бюрото. — После, без да му слагат усмирителни колани, го отведоха в съседната стая.
— Как изглеждаше в този момент? — попита Марино, докато Робъртс отключваше вратата.
— Нека просто да кажем, че расовата му принадлежност не позволяваше да пребледнее като платно. Иначе щеше да стане точно това.
Стаята беше по-малка, отколкото си я бях представяла. На около два метра от задната стена, в средата на излъскания циментов под се намираше столът — гол, твърд трон от гладък дъб. Широки кожени колани бяха прикачени към високото облегало, към краката на стола и към страничните облегалки.
— Уодел седна и най-напред затегнаха колана около кръста му — продължи Робъртс със същия безразличен тон. — После стегнаха ръцете и краката му. — Той грубо подръпваше коланите един по един. — За минута всичките бяха закопчани. Покриха лицето му с кожената маска… Ще ви я покажа след минутка. Сложиха му шлема и прикрепиха металната скоба към десния му крак.