Извадих фотоапарата си, една линийка и фотокопия на диаграмите, направени по време на огледа на трупа.
— Точно в единайсет и две минути го включиха за първи път… Това са две хиляди и петстотин волта и шест и половина ампера. Между другото два ампера могат да ви убият.
Нараняванията на Уодел, отбелязани върху диаграмите, съвпадаха точно с конструкцията на стола и разположението на коланите.
— Шлемът е прикрепен към това. — Робъртс показа една тръба, която се спускаше от тавана и точно над стола завършваше с крилна гайка.
Започнах да снимам стола от всички страни.
— А металната скоба е свързана с тази гайка тук.
Съскането на „светкавицата“ ми действаше странно. Чувствах се неспокойна.
— Този човек беше огромен.
— Кога започна да кърви? — попитах аз.
— При първото включване, госпожо. И продължи така, докато той свърши, после спуснаха една завеса, за да не го гледат повече свидетелите. Трима души от смъртния отряд разкопчаха ризата му, а лекарят преслуша сърцето му, опипа пулса и обяви, че е мъртъв. Сложиха Уодел на една носилка и го откараха в хладилника, където отиваме сега.
— Ами вашата теория за това, че столът нещо уж не бил в ред? — попитах.
— Глупости. Уодел беше висок близо два метра и тежеше сто и двайсет килограма. Той се печеше на шиш дълго преди да седне на електрическия стол и това вероятно се е отразило на кръвното му налягане. След като обявиха, че е мъртъв, заместник-директорът дойде да го види заради кръвотечението. Очите му не бяха изскочили от орбитите. Тъпанчетата му не бяха спукани. Носът му кървеше, дявол да го вземе, същото става с всички хора, които се напъват прекалено много в тоалетната.
Мълчаливо се съгласих с него. Кръвотечението на Уодел се дължеше на налягането върху средното ухо или на внезапно увеличение на кръвното налягане. Николас Грюман нямаше да бъде доволен от доклада, който смятах да му изпратя.
— Направихте ли проверка, за да се убедите, че столът не е бил повреден? — попита Марино.
— Както обикновено. Първо се проверяват съоръженията и се изпробват. — Посочи голямата разпределителна кутия, монтирана в стената зад стола и скрита зад сиви стоманени вратички. — Вътре има двайсет крушки от по двеста вата, с чиято помощ се правят тестовете. Правим проверка през седмицата преди екзекуцията, има три проверки в деня на екзекуцията и накрая още една пред свидетелите, когато се съберат.
— Да, спомням си — каза Марино, вперил поглед в остъклената кабина, предназначена за свидетелите, която се намираше наблизо. Вътре имаше дванайсет черни пластмасови стола, подредени в три спретнати редици.
— Всичко работеше като по поръчка — заяви Робъртс.
— Винаги ли е така? — попитах аз.
— Доколкото аз знам, да, госпожо.
— А къде е копчето?
Той ни посочи една кутия на стената, вдясно от свидетелската кабина.
— Има ключ, с който се включва токът. Но ако говорите за бутона, той е в контролното помещение. Шефът или определен човек завърта ключа и натиска бутона. Искате ли да видите?
— Май ще е добре да ни покажете.
Нямаше нищо особено за гледане, просто една малка кабинка, намираща се точно зад стената откъм гърба на електрическия стол. Вътре се виждаше голяма генераторна кутия с различни скали за намаляване и увеличаване мощността на тока, която достигаше до три хиляди волта. Множество малки светлинки показваха, че всичко е наред или предупреждаваха за повреда.
— В Грийнсвил всичко това ще бъде компютъризирано — обади се Робъртс.
В един дървен шкаф бяха сложени шлемът, скобата за крака и два дебели кабела, които той взе в ръка и ни обясни, че се прикрепват към крилните гайки от едната страна на стола и над него, а след това и към тази крилна гайка в горната част на шлема и към другата, която бе на металната скоба.
Робъртс направи всичко това с лекота.
Шлемът и скобата за крака бяха от мед и осеяни с дупки, през които минаваше памучният конец, придържащ порестата подплата отвътре. Шлемът беше невероятно лек, имаше ръждиви петна по ръбовете на контактните пластинки. Не можех да си представя как това нещо ще се закрепи на главата ми. Черната кожена маска не беше нищо повече от един груб колан, който се закопчаваше на тила на затворника, в нея имаше триъгълен отвор за носа. Можеха да я изложат в лондонската крепост „Тауър“ и аз не бих се усъмнила в автентичността й.