— Хващам се на бас, че тук се е срещнал с нападателя си — рече Марино.
— Как? — попитах аз.
— Според мен всичко е било много просто. Момчето е излязло от магазина и онова животно направо се е приближило до него, избаламосал го е нещо, за да спечели доверието му. Казал му е нещо, Еди е тръгнал с него и се е качил в колата му.
— Онова, което открихме досега, подкрепя тази версия — съгласих се аз. — Нямаше никакви следи от самоотбрана, никакви наранявания от този род. Никой от хората в магазина ли не го е видял с друг човек?
— Никой от онези, с които съм говорил досега. Но нали виждаш как гъмжи от хора това място и навън е било тъмно. Ако изобщо някой е видял нещо, той е клиент, който е влизал в магазина или се е връщал при колата си. Смятам да се свържа със средствата за масова информация, та да се обърнем към всички, които са спирали наблизо между пет и шест часа в онази вечер. И от организацията „Не на престъпленията“ ще ни помогнат.
— Еди бил ли е предупреден от родителите си да внимава, като ходи по тези улици?
— Ако се появи някой словоохотлив гад, дори най-хитрите хлапета се хващат. Имах един такъв случай в Ню Йорк. Десетгодишно момиченце отишло да купи захар от близкия магазин. Когато излизало, един педофил се приближил до него и му казал, че е пратен от баща му. Обяснил му, че майката току-що била закарана в болницата и той трябвало да го заведе там. Момиченцето влязло в колата му и ето ти още една бройка за статистиката. — Хвърли ми един поглед. — Е, какво ще кажеш, бял или черен?
— За кой от двата случая говориш?
— За случая „Еди Хийт“.
— Според онова, което ми каза, нападателят е бял.
Марино изкара колата на заден ход и зачака да се включи в движението.
— Фактите несъмнено говорят, че е бил бял. Бащата на Еди не обича черните и самият Еди не им се е доверявал, тъй че е малко вероятно чернокож да е спечелил доверието му. И ако хората забележат бяло момче да върви с бял мъж, дори момчето да изглежда нещастно, те си мислят, че това са баща и син или двама братя. — Марино зави надясно и подкара на запад. — Хайде продължете, докторе. Нещо друго?
Той обичаше тази игра. Доставяше му еднакво удоволствие да отгатвам мислите му или да греша, както той смяташе.
— Ако нападателят е бял, следващото ми заключение е, че не живее в жилищния комплекс, макар че е толкова наблизо.
— Като оставим настрана расовата му принадлежност, защо иначе ще смяташ, че този тип не е от комплекса?
— Отново фактите — просто му отвърнах аз. — Куршумът в главата не е нещо необичайно дори когато става въпрос за тринайсетгодишно момче, убито на улицата, но останалото не съвпада. Еди е бил застрелян с двайсет и два милиметров, а не с девет– или десетмилиметров или с голямокалибрен револвер. Бил е гол и е бил измъчван, предполага се, че насилието е сексуално мотивирано. Доколкото знаем, не е носил нищо, което да си заслужава да бъде откраднато, и начинът му на живот е бил такъв, че не е бил изложен на риск.
Вече валеше силно, улиците станаха опасни поради многото коли, пътуващи с висока скорост и със запалени фарове. Предположих, че множество хора са тръгнали да пазаруват, а аз самата все още не бях се заела с коледните приготовления.
Магазинът на Патерсън Авеню беше вляво пред нас. Не си спомнях предишното му название, но сега всички табели бяха махнати и се виждаше само една гола тухлена черупка със заковани прозорци. Мястото наоколо беше слабо осветено и аз предположих, че полицаите изобщо не биха си правили труд да проверяват задните входове на сградите, ако нямаше цяла редица търговски обекти вляво от него. Преброих пет: аптека, обущарница, пункт за химическо чистене, железарски магазин и италиански ресторант, всички те затворени и пусти в нощта, когато Еди е бил докаран тук и оставен да умре.
— Спомняш ли си кога тази бакалия е престанала да работи? — попитах аз.
— По същото време, когато това се случи и на други места. Когато започна войната в Персийския залив — отговори Марино.
Подкара колата по една тясна уличка, светлините на фаровете шареха по тухлени стени и подскачаха, когато колелата ни попадаха в някоя дупка. Зад магазина ограда от железни вериги отделяше напукана асфалтова площадка от гориста площ. През мрачно огъващите се голи клони под напора на вятъра се виждаха далечни улични светлини и една светлинна реклама, на която пишеше: „Бъргър Кинг“.
Марино спря колата, фаровете осветиха кофа за смет, покрита с напукана боя и ръжда, дъждовни капки се стичаха по стените й. Дъждовните капки отскачаха от предното стъкло и трополяха по покрива на колата, по радиостанцията се чуваха гласовете на диспечерите, които разпращаха полицейските коли там, където имаше произшествия.