Според мнението на психиатъра, изказано в съда, след като я убил, Уодел вероятно е бил обзет от разкаяние, седнал до нея и й говорил може би с часове. Съдебномедицинският представител на щата твърдеше точно обратното — Уодел е знаел за телевизионната кариера на Робин и това, че е подпрял трупа на телевизора, за него е било символичен акт. Отново я е наблюдавал на екрана и си е фантазирал. Връщал я на силата, която довела до тяхното запознанство, и това, разбира се, предполагало предварителна подготовка. С времето нюансите и промените в тези безкрайни анализи ставаха все по-заплетени.
Гротескният начин, по който е бил изложен на показ трупът на двайсет и седем годишната телевизионна говорителка, представляваше специалният почерк на Уодел. Сега, десет години по-късно, едно момченце бе убито и някой бе сложил под това деяние — извършено в навечерието на екзекуцията на Уодел — същия подпис.
Направих си кафе, напълних един термос и го занесох в кабинета си. Седнах зад бюрото, включих компютъра си и се свързах с градския. Предстоеше ми да видя какво е свършила Маргарет, макар да подозирах, че нейният доклад се намира сред отчайващо голямата купчина книжа, които бях видяла в пощенската си кутия в петък следобед. Нейният файл все още трябваше да е върху твърдия диск. Набрах работния си псевдоним и кодовата дума и на екрана блесна: ПОЩА. Моята компютърна специалистка Маргарет ми беше изпратила съобщение.
„Виж файла «Плът»“ — гласеше то.
— Това наистина е ужасно — промърморих аз, сякаш Маргарет можеше да ме чуе.
Влязох в директорията, наречена от нас Главна, където Маргарет обикновено съхраняваше данните и файловете, които бях поискала да видя, и намерих файла, кръстен от нея „Плът“.
Информацията бе доста голяма, защото Маргарет бе избрала от всички видове смърт и бе прибавила данни, извлечени от Регистъра на травмите. Естествено компютърът бе пресял инциденти със загуба на крайници и тъкани при автомобилни катастрофи и производствени аварии. Имаше четири убийства, при които по труповете са били забелязани следи от ухапвания. Две от жертвите бяха прободени с нож, другите две — удушени. Една от жертвите беше възрастен мъж, имаше две възрастни жени, а следващата беше от женски пол и само на шест години. Записах си номерата на случаите и кодовете на ICD–9.
След това започнах да прелиствам страница по страница Регистъра на травмите, търсейки сведения за жертвите, които са живели достатъчно дълго, за да бъдат настанени в болница. Очаквах, че тук ще имам проблеми с информацията — и се оказа точно така. Сведенията, които болниците даваха за пациентите си, бяха стерилни като операционната зала. Имената и всички лични данни на пациентите се смятаха за поверителни. Липсваше общата връзка, докато случаят пътуваше през канцеларския лабиринт на екипи за спешна помощ, интензивни отделения, различни полицейски отдели и други. Тъжният край на цялата тази история се състоеше в това, че сведенията за една жертва можеха да се намират в шест различни информационни банки и бе невъзможно да бъдат съпоставени, особено ако някъде по веригата имаше и грешки при вписването. Тъй че бе много възможно, като открия интересен случай, да не мога да разбера кой точно е бил пациентът и дали той (или тя) е умрял.
Направих си някои интересни извадки от Регистъра на травмите и приключих с този файл. Накрая поисках да видя списъка на всички стари доклади, съобщения и данни в моята директория, за да изчистя излишните и да освободя място върху твърдия диск. Тогава попаднах на един странен файл.
Носеше название tty07. Съдържаше само шестнайсет байта и беше от 16 декември, миналия четвъртък, четири часът и двайсет и шест минути следобед. Във файла имаше само едно тревожещо изречение: