— Ако той беше задал правилната команда съобщението щеше ли да бъде запазено? — попитах аз.
— Не. Набраните букви щяха да се появят на екрана на tty07 и щяха да останат там, докато операторът ги изтрие. Но ти нямаше да видиш никакви доказателства за това нито в директорията си, нито където и да било другаде. Нямаше да има файл.
— Искаш да кажеш, че не е възможно да узнаем колко пъти някой е изпращал съобщения от моята директория, стига да го е правил както трябва.
— Точно така.
— Как е било възможно някой да прочете нещо от моята директория? — върнах се аз на основния въпрос.
— Сигурна ли си, че никой друг не знае кодовата ти дума?
— Никой друг освен Маргарет.
— Тя е компютърната ти специалистка?
— Да.
— И не би дала кодовата дума на никой друг?
— Според мен е невъзможно.
— Добре. Е, някой може да влезе в директорията и без кодовата дума, ако има основни права — каза Луси. — Ще проверим това. Смени на директория etc и виж файла с наименование Група, търси основна група… това е основна гр. Виж списъка на операторите след това.
Започнах да набирам.
— Какво виждаш?
— Още не съм стигнала дотам — отвърнах аз, без да скривам недоволството си.
Тя повтори бавно инструкциите си.
— Виждам три имена в основната група.
— Добре. Запиши ги. После набери двоеточие, q, шат и излизаш от групата.
— „Шат“ ли? — удивено попитах аз.
— Искам да кажа удивителен знак. Сега трябва да стигнеш до файла с кодовата дума… тоест набираш код d и гледаш дали някои от тези имена с основни права не са без кодова дума.
— Луси. — Свалих ръце от клавишите.
— Лесно ще го познаеш, защото във второто поле ще видиш зашифрованата кодова дума на оператора, ако той има такава. Ако във второто поле има само две точки, значи той е без кодова дума.
— Луси.
— Съжалявам, лельо Кей. Пак ли бързам прекалено много?
— Аз не съм специалистка по UNIX. Все едно че ми говориш на суахили.
— Би могла да се научиш. UNIX е истинско удоволствие.
— Благодаря ти, но моят проблем в момента е, че нямам време да се уча. Някой е влязъл в моята директория. Там пазя много секретни документи и данни. Да не говорим за това, че ако някой има достъп до моите файлове, той е видял и други неща и не е известно въобще кой е и защо го прави, нали така?
— С това ще се справим лесно, освен ако не се включва отвън.
— Но съобщението е било изпратено на някого от моята служба… на устройство в моята служба.
— Това не означава, че вътрешен човек не е накарал някой външен човек да проникне в компютъра, лельо Кей. Може би онзи, който слухти наоколо, не знае нищо за UNIX и е имал нужда от помощ, за да влезе в директорията ти, тъй че си е намерил компютърен специалист отвън.
— Това е сериозна работа.
— Сигурно. Освен всичко друго то означава, че системата ви не е сигурна.
— Кога трябва да предадеш курсовата си работа? — попитах аз.
— След празниците.
— Готова ли си?
— Почти.
— Кога започва коледната ваканция?
— В понеделник.
— Какво ще кажеш да дойдеш при мен за няколко дни и да ми помогнеш в тази работа?
— Ти се шегуваш.
— Говоря съвсем сериозно. Но не очаквай много. Обикновено не си давам много труд да правя разни украси. Няколко коледни звезди и свещи на прозорците. Е, разбира се, непременно ще сготвя.
— Няма да има елха?
— Това ще представлява ли проблем?
— Май не. Вали ли сняг?
— Всъщност да.
— Никога не съм виждала сняг.
— По-добре ме остави да поговоря с майка ти.
Гласът на единствената ми сестра Дороти звучеше много загрижено по телефона.
— Пак ли се трепеш от работа? Кей, работиш повече от всеки друг. Хората са толкова впечатлени, когато им кажа, че си ми сестра. Как е времето в Ричмънд?
— Има голям шанс Коледата тук да е бяла.
— Изключително. Луси поне веднъж в живота си трябва да види бяла Коледа. Аз самата не съм виждала такова нещо. А, не, вземам си думите обратно. Една Коледа ходихме с Брадли на ски.
Не можах да си спомня кой беше Брадли. Приятелите и съпрузите на по-малката ми сестра представляваха дълга върволица, която отдавна бях престанала да следя.