Разбрах се с охраната и зачаках пред вратата, като нетърпеливо оглеждах пасажерите, слизащи по стълбичката на самолета. Търсех с поглед набито момиченце с дълги тъмно-рижи коси и шини на зъбите, когато една невероятна млада жена ми се усмихна насреща.
— Луси! — възкликнах аз и я прегърнах. — Божичко, още малко и нямаше да те позная.
Косата й бе къса и разрошена, подчертаваше ясните й зелени очи и хубавото телосложение, за което не бях и предполагала. Нямаше и следа от металните шини, а грубите очила бяха заменени с други — с изящни рогови рамки, които й придаваха вид на сериозна и хубавичка възпитаница на Харвард. Но най-много ме удиви промяната на тялото й; след последната ни среща тя се бе превърнала от ниско и набито подрастващо момиченце в слаба дългокрака девойка със спортна фигура, облечена с малко прекалено къси избелели и удобни джинси, с бяла блуза и плетен колан от червена кожа, обута с мокасини на бос крак. Държеше ученическа чанта, а на глезена й зърнах златна верижка. Бях почти сигурна, че не носи нито грим, нито сутиен.
— Къде ти е палтото? — попитах я аз, когато тръгнахме за багажа.
— Тази сутрин в Маями беше топло.
— Тук ще замръзнеш, докато стигнем до колата ми.
— Физически е невъзможно да замръзна, докато стигна до колата ти, освен ако не си я паркирала в Чикаго.
— Може би имаш пуловер в куфара си?
— Забелязвала ли си някога, че ми говориш точно като баба? Между другото тя смята, че приличам на „пънкелче“. Това е поредният й малапропизъм1 за месеца. Получава се от „пънк“ и „карамелче“.
— Имам няколко спортни якета, кадифени панталони, шапки, ръкавици. Можеш да носиш каквото си искаш.
Тя пъхна длан в моята и подуши косата ми.
— Все още не си започнала да пушиш.
— Все още не пуша и мразя да ми напомнят, че не пуша, защото започвам да мисля за пушене.
— Изглеждаш по-добре от преди и не вониш на цигари. И не си напълняла. Божичко, това летище си го бива! — каза Луси, чийто компютърен мозък бе открил грешки при форматирането в дипломатичния сектор. — А защо се нарича „Ричмънд Интернешънъл“?
— Защото има самолетна връзка с Маями.
— Защо бабчето никога не идва да те види?
— Не обича да пътува и отказва да се качи на самолет.
— Със самолет е по-сигурно, отколкото с кола. Състоянието й наистина се влошава, лельо Кей.
— Знам. Ще те оставя да прибереш багажа си, а аз ще отида да докарам колата — рекох аз. — Но първо да видим къде трябва да го потърсиш.
— Ще се справя сама.
Оставих я и излязох навън в свежия и студен въздух, доволна, че имам на разположение време за размисъл. Промените, настъпили с моята племенница, така ме изненадаха, че повече от всякога не знаех как да се държа е нея. С нея никога не ми беше лесно. От първия ден тя притежаваше невероятен интелект на възрастен човек и инфантилни емоции — едно ефирно и променливо същество, придобило човешка форма, след като майка й се омъжи за Армандо. Единствените ми предимства бяха възрастта и размерите. Сега Луси беше висока колкото мен и ми говореше като равна, с тих, спокоен глас. Сега нямаше да изтича в стаята си и да затръшне вратата. Сега нямаше да приключи някоя препирня, като изкрещи, че ме мрази или че е доволна, че не съм й майка. Представях си, че ще изпада в непредвидими настроения и ще ми налага необорими аргументи. Представях си как хладнокръвно напуска къщата ми и си заминава с моята кола.
По пътя към дома почти не разговаряхме, Луси бе очарована от времето. Светът наоколо се топеше като ледена скулптура, докато на хоризонта се задаваше нов студен фронт в застрашително сиви оттенъци. Когато навлязохме в нашия квартал, където се бях преместила след последното й посещение, тя мълчаливо съзерцаваше скъпите къщи и морави, коледните украси и настланите с тухли тротоари. Един човек, облечен като ескимос, разхождаше старото си охранено куче; черен ягуар, посивял от мръсотията на пътищата, плавно премина покрай нас, разплисквайки локвите.
— Днес е неделя. Къде са децата? Или тук няма такива? — попита ме Луси с тон, който подсказваше, че и аз едва ли не съм виновна за това.
— Има малко. — Завих по моята улица.
— Няма велосипеди в дворовете, няма шейни, нито дървени къщички. Тези хора изобщо излизат ли навън?
— Това е много тих квартал.
— Затова ли си го избрала?
— Отчасти да. Тук човек се чувства доста сигурен и има надежда моята къща да се окаже добро капиталовложение.
1
По името на мисис Малапроп — героиня от пиесата на Ричард Шеридън „Съперници“ (1775 г.) — Б.пр.