— Личната сигурност, а?
— Да — отвърнах аз, като усещах, че ми става все по-неудобно.
Продължаваше да наблюдава големите къщи, покрай които минавахме.
— Хващам се на бас, че можеш да влезеш вътре, да затвориш вратата и да не общуваш с никого… Да не виждаш никого, освен ако не си разхожда кучето. Но ти пък нямаш куче. Колко деца дойдоха при теб за празника на Вси светии?
— Прекарах много спокойно — уклончиво отговорих аз. Истината беше, че звънецът на вратата ми бе иззвънял само веднъж. Работех в кабинета си и на видеомонитора видях четири деца, застанали на стълбищната площадка. Понечих да им кажа, че веднага ще сляза да им отворя, но чух какво си говореха.
— Тук няма жива душа — прошепна малкият водач на коледарчетата.
— Има — обади се друго дете. — Все я дават по телевизията, защото реже мъртъвци и ги слага в буркани. Татко ми каза.
Вкарах колата в гаража и рекох на Луси:
— Първо ще те настаним, а следващата ми задача ще бъде да запаля огън в камината и да напълня каничката с горещ шоколад. После ще помислим какво да направим за обяд.
— Аз не пия горещ шоколад. Имаш ли кафеварка?
— Имам.
— Това е чудесно. Познаваш ли съседите си?
— Знам кои са. Ето, вземи тази чанта, а аз ще взема другата, за да мога да отворя вратата и да изключа алармената инсталация. Божичко, доста е тежка.
— Бабчето настояваше да ти донеса грейпфрути. Хубави са, но са пълни със семки. — Луси влезе вкъщи и се огледа. — Ау, мансардни прозорци. Как се нарича този архитектурен стил, освен че е богаташки?
Може би тя сама щеше да промени заядливото си настроение, ако се преструвах, че нищо не забелязвам.
— Стаята за гости е ей там отзад — рекох аз. — Бих могла да те настаня и на горния етаж, но си помислих, че ще предпочетеш да бъдеш по-близо до мен.
— Тук долу е добре. Стига да съм близо до компютъра.
— Той е в кабинета ми, който сточно до твоята стая.
— Донесох си бележките за UNIX, книгите и някои други неща. — Тя спря пред плъзгащите се врати в дневната. — Дворът ти не е толкова хубав, колкото предишния — добави Луси с тон, който подсказваше, че съм предала всичките си познати.
— Ще имам предостатъчно време да работя в градината си. Ето нещо, което очаквам с нетърпение.
Луси бавно огледа всичко наоколо и най-после погледът й спря върху мен.
— Тук има камери, сензори, ограда, метална врата. Какво още? Оръдейни кули?
— Няма такива.
— Това е твоята крепост, нали, лельо Кей? Ти си се преместила тук, защото Марк е мъртъв и на света няма нищо друго освен лоши хора.
Тези думи ме завариха неподготвена, очите ми мигом се напълниха със сълзи. Отидох в стаята за гости и оставих куфара й, а после проверих чистите кърпи, сапуна и пастата за зъби в банята. След това се върнах в гостната, дръпнах завесите, проверих чекмеджетата на шкафа за дрехи, подредих гардероба и регулирах отоплението, докато моята племенница седеше на ръба на леглото и не откъсваше поглед от мен. След няколко минути вече бях в състояние да я погледна в очите.
— Като си разопаковаш багажа, ще ти покажа откъде ще си избереш зимни дрехи — рекох аз.
— Никога не си гледала на него, както другите.
— Луси, по-добре е да поговорим за нещо друго. — Запалих една лампа и проверих дали телефонът е включен.
— Ти си по-добре без него — уверено заяви тя.
— Луси…
— Той не беше такъв, какъвто трябваше да бъде. Нямаше да остане при теб, защото си беше такъв. И щом нещата между вас не вървяха добре, ти се променяше.
Изправих се до прозореца и вперих поглед в спящите рози, замръзнали върху градинските решетки.
— Луси, трябва да се научиш на малко доброта и такт. Не можеш да казваш направо каквото мислиш.
— Странното е, че чувам това от твоите уста. Винаги си ми казвала колко много мразиш лъжата и фалша.
— Хората имат чувства.
— Права си. Това се отнася й за мен — каза тя.
— Да не би по някакъв начин да съм наранила чувствата ти?
— А ти какво си мислиш?
— Не съм сигурна, че те разбирам.
— Защото изобщо не си помислила за мен. Затова не разбираш.
— През цялото време мисля за теб.
— Все едно да твърдиш, че си богата и да не ми даваш пукната пара. Има ли значение за мен какви са скритите ти ценности?
Не знаех какво да кажа.
— Вече не ми се обаждаш по телефона. Откакто го убиха, нито веднъж не си дошла да ме видиш. — Явно дълго бе сдържала мъката си. — Писах ти, но ти не ми отговори. А вчера ми се обади и ме извика да дойда тук, защото искаш нещо от мен.
— Не исках да стане така.
— Мама прави точно същото.
Затворих очи и опрях чело на хладното стъкло.