— Не бих искал да правя това, докторе…
Грабнах слушалката, прочистих гърлото си и удивено изрекох:
— Марино?
— Да — каза той. — Имам лоши новини.
IV
— Къде си? — настоятелно попитах аз, заковала поглед в телефонния номер на екранчето.
— В „Ист Енд“ и тук вали на парцали — отговори Марино. — Става въпрос за бяла жена. На пръв поглед изглежда, че това е типично самоубийство, колата е в гаража и към ауспуха е прикрепен маркуч. Но обстоятелствата са малко странни. Мисля, че е по-добре да дойдеш.
— Откъде се обаждаш? — попитах го така рязко, че той се поколеба, преди да ми отговори. Усещах колко е учуден.
— От дома на мъртвата. Току-що пристигнах. Има и друго нещо. Задната врата беше отключена.
Чух как се отваря вратата на гаража ми.
— О, слава богу. Марино, почакай — рекох аз, изпълнена с облекчение.
Кухненската врата се затвори и се чу шумолене на хартия. Сложих длан върху микрофона на слушалката и извиках:
— Луси, ти ли се?
— Не, Дядо Коледа. Трябва да видиш как само вали навън! Направо е страхотно!
Посегнах за хартия и молив и казах на Марино:
— Името и адреса?
— Дженифър Дейтън. „Юинг“ 217.
Името не ми беше познато. Юинг се намираше отвъд Уилямсбърг Роуд, недалеч от летището, в непознат квартал.
Луси влезе в кабинета ми, когато оставях слушалката. Лицето й бе порозовяло от студа, очите й искряха.
— Къде беше, за бога? — креснах аз. Усмивката й се стопи.
— По задачи.
— Е, ще говорим за това по-късно. Трябва да отида на местопрестъпление.
Тя сви рамене и ми отговори със същия раздразнен тон:
— Че какво ново има в това?
— Съжалявам. От мен не зависи кога ще умре някой.
Грабнах палтото и ръкавиците си и забързах към гаража.
Запалих мотора, закопчах предпазния си колан, включих отоплението и погледнах отново адреса, за да реша в каква посока да поема. Едва тогава се сетих, че не съм натиснала копчето за отваряне на автоматичната врата. Учудващо е колко бързо едно затворено помещение може да се изпълни с пушек.
— Боже господи — яростно изрекох аз, имайки предвид собствената си разсеяност, и отворих вратата на гаража.
Да се отровиш с изгорелите газове на моторно превозно средство е лесно. Млади двойки, които се притискат на задната седалка, докато моторът работи и отоплението е включено, заспиват в прегръдките си и повече не се събуждат. Склонни към самоубийство личности превръщат колите си в газови камери и оставят проблемите си на другите. Бях пропуснала да попитам Марино дали Дженифър Дейтън е живяла сама.
Снегът вече беше натрупал няколко сантиметра, от него нощта изглеждаше светла. В квартала изобщо не се виждаха други коли, а на шосето, водещо към центъра на града, движението бе съвсем слабо. По радиото безспирно се лееше коледна музика, докато мислите шеметно се въртяха в главата ми и накрая една по една кацнаха уморено, защото изпитвах само страх. Дженифър Дейтън ми се беше обаждала по телефона и бе затваряла слушалката или някой друг използваше нейния телефон. Сега тя бе мъртва. Надлезът правеше голям завой в източната част на центъра, където железопътните линии се пресичаха и наподобяваха зашити рани, а площадките за паркиране бяха по-високи от самите сгради. Мейн Стрийт Стейшън изникна на фона на млечното небе, керемиденият й покрив бе побелял, а часовникът на кулата й приличаше на мътно циклопско око.
Карах много бавно по Уилямсбърг Роуд, минах покрай един пуст търговски център и точно там, където градът почти се сливаше с окръг Хенрико, открих Юинг Авеню. Къщите бяха малки, пред тях бяха паркирани пикапи и старомодни американски коли. Стигнах до номер 217, имаше полицейски коли в алеята и от двете страни на улицата. Спрях зад форда на Марино, слязох с лекарската си чанта в ръка и повървях до края на непавираната алея за коли, където се виждаше едноместният гараж, осветен като детска градина по Коледа. Бе отворено, полицаите се бяха насъбрали около един раздрънкан бежов шевролет. Марино бе клекнал до задната врата откъм страната на шофьора и изучаваше зелен градински маркуч, свързващ ауспуха с леко отворения прозорец. Вътре колата бе пълна със сажди, в студения влажен въздух се долавяше мирис на изгорели газове.